Читать «Манастирът на призраците» онлайн - страница 11

— Спомням си наистина — поде съдията, — че една млада жена на име Лю е починала тук след дълго боледуване. Мога ли да ви попитам, заради пълнотата на досието, кой е извършил аутопсията?

— Старшият монах, ваше превъзходителство, той е изучавал медицински науки.

— Ясно. А друго едно девойче не беше ли се самоубило?

— Тъжна история! — въздъхна монахът. — Беше много умно дете, но твърде чувствително. Страдаше от халюцинации и никога не бих я приел сред нашите постулантки, но тя имаше толкова силно желание и родителите й толкова настояваха, че накрая отстъпих. Уви, една вечер, в състояние на необикновено силна нервна възбуда госпожица Гао се отровила. Тялото бе предадено на семейството й, а погребението се е състояло в родния й град.

— А третата? Отново за самоубийство ли става дума?

— Не, това бе нещастен случай. Госпожица Хуан също беше много умна. Много се интересуваше от историята на манастира ни. Обичаше да се разхожда из него и из съседните сгради. Един ден, когато се намирала на върха на Югоизточната кула, парапетът на който се облегнала поддал и горкото дете полетяло в пропастта, която опасва манастира от тази му страна.

— В досието ми липсват резултатите от аутопсията — забеляза съдията Ди.

Игуменът тъжно поклати глава.

— Нямаше аутопсия, ваше превъзходителство. Не можахме да открием останките на нещастницата. В тази част на пропастта има цепнатина, поне сто стъпки дълбока, и никой още не е успял да я изследва.

Настъпи кратко мълчание, след което съдията Ди попита:

— Кулата, от която е паднала госпожица Хуан, не е ли онази над склада и следователно точно срещу стаите, в които съм настанен?

— Точно така.

Монахът отпи глътка чай. Държанието му ясно подсказваше, че бе настъпил моментът да приключат срещата, но съдията като че ли не забелязваше това. Той поглади дългите си бакенбарди и зададе нов въпрос:

— Има ли монахини, които живеят постоянно тук?

— Не, за щастие — отговори игуменът с лека усмивка. — Отговорностите ми и без друго са достатъчно тежки. Но тъй като манастирът ни е твърде известен (напълно незаслужено, признавам смирено) много семейства, чиито дъщери желаят да станат монахини, настояват да ги вземем при нас за обучение. Остават за няколко седмици тук и когато получат свидетелството си за монахини, ни напускат, за да постъпят в друг манастир от нашата провинция.

Съдията кихна. След като избърса мустаците си с копринена кърпичка, заяви подчертано любезно:

— Благодаря на негово преосвещенство за тези обяснения. Ставаше въпрос за обикновена формалност. Естествено никога не съм смятал, че между тези стени може да се случи нещо нередно!

Игуменът кимна с достойнство. Съдията допи чашата си и поде:

— Току-що споменахте името на учителя Сюн. Дали става въпрос за известния писател и учен Сюн Мин, който допреди няколко години заемаше длъжността възпитател в императорския дворец?

— За същия. Присъствието на учителя е огромна чест за нашия скромен манастир. Както знаете, неговата кариера беше блестяща. Префект в столицата до смъртта на двете си съпруги, по-късно той бе назначен за възпитател на негово императорско величество. Когато дойде време да напусне двореца, синовете му вече бяха зрели и заемаха държавни постове, така че той реши да посвети последните си години на метафизични занимания. Избра този манастир за свое убежище и вече от две години живее сред нас. — Игуменът поклати глава и продължи с видимо задоволство: — За нас присъствието на учителя е изключителна чест. Той много се интересува от нашата общност и редовно присъства на обредите. В течение е на всички наши дребни проблеми и никога не ни отказва скъпоценните си съвети.