Читать «Брокерът» онлайн - страница 6

След почивката си на Барбадос щеше тайно да замине за вилата си в Аляска и там щеше да продължи да се крие от света, докато зимата не отминеше и не дойдеше отново пролетта.

— Да го помилваме ли? — попита президентът.

— Според мен да — каза Криц.

Президентът беше започнал да говори в първо лице множествено число — нещо, към което винаги прибягваше, когато му се налагаше да вземе някое потенциално непопулярно решение. Когато вземаше лесните решения, винаги говореше в единствено число. Но когато искаше да раздели отговорността и особено в случаите, когато по-късно щеше да му потрябва човек, върху когото да стовари цялата вина, винаги отваряше процеса на вземане на решения и за външни хора, например за Криц.

Криц се занимаваше с поемане на вината вече четирийсет години и макар че наистина беше свикнал, това не означаваше, че не му е писнало.

— Ако не беше Джоуел Бакман, най-вероятно нямаше да сме тук — отбеляза той.

— Може би си прав — съгласи се президентът.

Винаги беше твърдял, че е избран заради блестящата си предизборна кампания, очарователните си лични качества, свръхестествената си проницателност по отношение на световните проблеми и ясната си визия за бъдещето на Америка. Признанието, че всъщност дължи абсолютно всичко само на Джоуел Бакман, беше шокиращо.

Но Криц беше твърде уморен и очукан от живота, за да се шокира.

Преди шест години скандалът с Бакман се беше разпрострял като горски пожар и беше погълнал по-голямата част от Вашингтон, като беше стигнал и до Белия дом. Облаците над главата на тогавашния президент, който до момента се радваше на неизменна популярност, се бяха сгъстили дотолкова, че отвориха пътя на Артър Морган, който в крайна сметка грубичко се възползва от този шанс, за да се намъкне в Белия дом.

И сега, когато се готвеше все така грубичко да се измъкне от него, му допадаше идеята да зашлеви един последен, с нищо незаслужен шамар в лицето на вашингтонските политици, които го бяха отхвърляли в продължение на четири години. Помилването на Джоуел Бакман щеше да разтърси из основи всички държавни служби във Вашингтон и да докара пресата до състояние на пълна истерия. Морган точно това искаше. Щеше да се скрие на Барбадос и за пореден път да остави столицата в състояние на политическа обсада, при която конгресмените щяха да настояват за публични изслушвания, прокурорите щяха да разиграват актьорски етюди пред телевизионните камери, а надутите политолози да дърдорят нонстоп глупости по кабеларките.

Президентът се усмихна в тъмното.

Докато ванът прекосяваше река Потомак по моста „Арлингтън Мемориъл“, Хоби отново напълни картонената чашка на директора на ЦРУ със зелен чай.