Читать «Брокерът» онлайн - страница 11

Мистър Нейб от Министерството на правосъдието му подаде бутилка вода, от която той отпи толкова жадно, че се поля по брадичката, но в крайна сметка успя да потисне кашлицата си.

— Да ме помилва? — измърмори невярващо.

— Напълно, с някои условия.

— Но защо?

— Не знам защо, мистър Бакман, нито пък ми е работа да разбирам какво точно става. Аз само предавам съобщението.

Мистър Сайзмор, който беше представен просто като човек „от Вашингтон“, без да се съобщава нито професията му, нито за коя организация работи, се обади:

— Предлага ви се сделка, мистър Бакман. В замяна на пълното помилване трябва да се съгласите да напуснете страната, никога да не се връщате и да заживеете с нова самоличност на място, където никой никога няма да ви открие.

„Няма проблем“, помисли си Бакман. Той също не искаше никой да го открива.

— Но защо? — измърмори отново.

Трепереше толкова силно, че бутилката в лявата му ръка подскачаше.

Мистър Сайзмор от Вашингтон забеляза това и внимателно огледа Джоуел Бакман — от ниско подстриганата сива коса до скъсаните му маратонки от магазин за един долар, под които беше обул черните чорапи, които раздаваха на затворниците. Не можеше да не си представи как изглеждаше същият човек преди. Сети се за корицата на някакво списание. Там Джоуел Бакман беше сниман от професионален фотограф в идеално скроен черен италиански костюм; с коса, зализана до последното косъмче, той гледаше право към камерата с такова самодоволство, на каквото изобщо е способно човешко същество. Тогава косата му беше по-дълга и по-тъмна, красивото му лице беше свежо и без бръчки, а тялото му беше натежало около кръста в резултат от многобройните служебни обеди и официални вечери с продължителност от четири часа. Обичаше виното, жените и спортните коли. Притежаваше собствен реактивен самолет, яхта и вила във Вейл, за които с удоволствие разказваше пред списанието. Над главата му с големи черни букви беше заглавието: „Брокерът — това ли е вторият по важност човек във Вашингтон?“

Списанието беше в куфарчето на мистър Сайзмор заедно с една дебела папка с други документи за Джоуел Бакман. Беше ги прелистил по време на полета от Вашингтон до Тълса.

Според статията в списанието годишният приход на брокера по онова време беше повече от десет милиона долара, макар че читателят не можеше да бъде напълно сигурен поради лукавия начин, по който Бакман го беше съобщил на журналистите. В юридическата фирма, която беше основал, работеха двеста адвокати, което не беше толкова много за Вашингтон, но все пак без съмнение беше най-влиятелната в политическите кръгове. В крайна сметка цялата организация беше машина за лобиране, а не истинска кантора, където истински адвокати да упражняват професията си. Беше по-скоро като политически публичен дом за богати корпорации и чуждестранни правителства.

„От колкото по-високо падаш, толкова повече боли“, помисли си Сайзмор, докато гледаше как подскача бутилката в ръката на Бакман.

— Не разбирам — успя да прошепне бившият лобист.