Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 58

Така изтекоха два дни и две нощи. На третата утрин съгледаха в далечината стадо кашалоти, които бягаха към запад. След това в същата посока се отправи многобройно стадо делфини. Изчезнаха медузите. Потънаха и акулите, изоставиха кануто. Всички признаци издаваха приближаващата стихия. Пасатът притихна съвсем. Платното увисна, а вълните нараснаха.

— Лош знак — процеди през зъби Маопо.

Бурята връхлетя, сякаш се срина отгоре им невидима скала. От далечината се зададе кипнала бяла ивица. Вълните се надигаха като канари. Още първият напор на шквала отнесе мачтата. Кануто остана съвсем безпомощно, играчка на вълните.

Цял ден и цяла нощ вилня ураганът. По разбушувания океан се носеха побеснели планини от течно стъкло, подмятаха крехката лодчица като перушинка върху разпенените си зъбери.

На заранта вятърът изведнаж затихна, укроти се като по чудо. Но късно. Вече бе свършил пакостното си дело. Лодката пропускаше. Маопо опита да запуши пробойната с парче от набедрената си превръзка, лава-лава, и кокосови влакна. Без успех. Колкото повече натикваше пълнежа, толкова пукнатината се уголемяваше, а водата нахлуваше по-неудържимо.

Боби погледна във водата и изтръпна.

— Маопо, я колко акули!

Една дузина гръбни перки пореха притихналата повърхност, обикаляха, стягаха обръча, подушили скорошната плячка.

Двамата корабокрушенци се заловиха трескаво да изплискват нахлулата вода с кокосови черупки, но безполезно. Водата покри глезените им, коленете, почна да залива седалката. Акулите полудяха. Стрелкаха се край тях, като ги разучаваха злобно през златистите си ириси. Гледаха. Чакаха. От алчните им зеници назърташе смъртта. Близка и неотвратима. Маопо извади ножа си.

Ако беше само една… А те! Толкова много!…

Сковани от ужас, двамата нещастници чуха спасителното бръмчене едва когато въртолетът увисна на десетина метра над главите им. Дълга въжена стълба се източи отгоре, опря в лодката…

Боби не се поколеба ни миг.

— Хайде, Маопо! — рече той и се покатери нагоре. Другарят му го последва тутакси.

Витлото зави диво и понесе нагоре малката кабина. Морето се отдръпна надолу. Потъващото кану се смали, изостана назад, безпомощно и жалко сред безбрежността на океана.

След половин час в далечината се открои белият корпус на бойния кораб. Самолетът се снижи и кацна на площадката си. Чак тогава, когато заглъхна оглушителният рев на мотора, пилотът се надигна и рече сърдито:

— Четири часа ви търся!

— Нас? — учуди се Боби. — Отде ни знаете?

— Съобщиха ни по радиото.

Боби прехапа устни. Това беше Червенобрадия. Никой друг. А корабът носеше австралийски флаг. И то не какъв да е кораб, ами военен…

След кратък разпит при един от помощниците на капитана, пред когото момчето скалъпи набързо някаква история за отвличане от бандити — наполовина истинска, наполовина измислена, — беше решено да стоварят Маопо с хеликоптера на най-близкия остров, откъдето той щеше да се справя сам, а Боби да откарат до Борнео, покрай който остров корабът щеше да мине, без да спира, по пътя си към Филипините.