Читать «Гонитба из южните морета» онлайн - страница 2

— Аз съм безделник.

— Какъв, какъв? — От изненада старият човек скочи прав и се взря в чистото, бледо лице на момчето.

Христо взе дървеното теленце. Мушна го в пазвата си и неочаквано заговори с груб глас, който не можеше да скрие голямата му болка:

— Всички ме наричат така.

Каменов мълчеше. Христо продължи почти предизвикателно:

— И аз наистина съм такъв. Ето — сега повтарям класа.

— Повтаряш? Не е възможно! Та ти изглеждаш умен!

— Не! Не съм умен. Аз съм мързелив като баща си. Той е бил най-големият пияница в село.

Старецът наблюдаваше светлите слънчеви петна, които трептяха сред сенките на дърветата, и като че ли бе забравил детето. По едно време поклати глава:

— Така!

Един къдрав облак затули слънцето. Сенките се сгъстиха. Птичките притихнаха.

— Имаш ли други близки — майка?

— Мама цял ден плаче и ми се кара… защото съм приличал на баща си… Казват… — Той млъкна за миг и добави: — Казват, че трябва да се срамувам от него…

Очите му плувнаха във влага, а гласът му се разтрепера.

Каменов се надигна:

— Ако обичаш, покажи ми пътя за село!

Христо скочи веднага, пое триножника му и тръгна с него.

Пътеката лъкатушеше сред висока ежова главица, която се люлееше и шумолеше при тяхното минаване. Из нея се белееха като сапунени мехури прецъфтели глухарчета, които при най-малкото докосване се пукваха и пръсваха из въздуха пухестите си семенца. Прецъфтяваха и лютичетата. По тънките стъбълца се поклащаха бодливите им плодчета, подобни на малки зелени боздуганчета, сред които тук-там все още светеха златните им цветове. В сенките под розовите шипки се криеха горски теменуги, синееха се нежни незабравки и великденчета, а над тях бе опънал като прозрачна завеса мрежата си тлъст паяк. По пътеката пълзеше едра космата гъсеница, окичена с наниз от ситни рубинени брадавички.

Старецът я прескочи и неочаквано поднови прекъснатия разговор:

— А ти как мислиш — безделник ли си?

Момчето се запъна:

— Аз… Не знам… Но важно ли е какво мисля аз? Нали другите ме смятат за безделник… Може ли да бъда друг?

— Значи, ти искаш да им докажеш, че са прави, така ли?

Повървяха още малко из гората мълчаливо. После старецът се спря. Приказваше му се — от сутринта беше мълчал.

— Защо правиш тези играчки? Каква полза имаш?

Лицето на момчето засия:

— Залисвам се. Няма да стоя все неподвижно. Дялкам си — празна работа.

— Наистина ли мислиш така?

— Ами че как? Никой свестен човек в село не дялка дърво.

Каменов се засмя:

— А има ли във вашето село някой свестен човек да ходи тъй натоварен като мене по баирите?

Христо го изгледа продължително и отвърна откровено:

— Право да си кажа — няма! — После запита: — Но вие какъв сте?

— Аз ли? Художник. Рисувам върхове, полянки, ниви, цветя.

Момчето зяпна от учудване:

— Художник! Ама истински ли?

Гората свърши. Между разкривените стволове на буките, над ниските трънки прозря полето, обляно в слънчеви лъчи. Показаха се червените покриви на селските къщи, сгушени под къдравата зеленина на овошките.

Пътят криволичеше сред избуялите ръжени ниви, от които вятърът отвяваше облачета цветен прашец. По окрайнината им се аленееха разкошни макове като изрязани от коприна, а под тях надничаха розовите муцунки на мъртвата коприва и ситните бели кръстчета на овчарската торбичка. Високо в небето пееше чучулига, предвещавайки хубав ден. Някъде из гъстия посев се провикваше пъдпъдък. Една сврака летеше пред двамата пътници, дочакваше ги на близкото дърво и когато наближеха, прелитваше на следващото.