Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 26

— Обуздай нетърпението си, момиче. Този кораб все още се движи с весла, дядо Господ не е благоволил да го обдари с крила. Почакай! Щом се мерне Созопол, ще ти го покажа. — И се усмихваше като на дете, което трябва да бъде залъгвано: — Какъв красавец е той, за чудо и приказ! Прилича на бяла птица, кацнала на вдадена в морето скала.

След дълга размяна на писма и покани и след сложни многомесечни преговори с баща си Благовеста най-сетне бе измолила разрешение да погостува на приятелката си Радомира, дъщеря на созополския дукс Драголюб. Трошан не даде лесно това позволение — нефът, който обикаляше крайбрежието, носеше твърде обезкуражаващи новини за този южен град. За да измоли пътуването, Благовеста използува цялото си влияние върху баща си и всичкото си красноречие. Нямаше да дадат резултат, макар Трошан да изпитваше болезнена слабост към дъщеря си; склони да я пусне на това пътуване едва тогава, когато — вероятно под влияние на неговата дъщеря — получи лично писмо от Драголюб, който обеща сам да поеме грижата за гостенката на Радомира.

И ето, дойде времето Благовеста да предприеме най-изумителното „приключение“ в живота си — сама, без опеката на баща си или брат си, да тръгне по море към Созопол, „чак на другия край на царството“. Оставиха й илюзията да смята, че пътува напълно самостоятелно, но иначе баща й бе имал един дълъг разговор „на четири очи“ с началника на нефа, който се задължи да се грижи по пътя за момичето като за собствена дъщеря и нито за момент да не отслаби вниманието си, чак докато предаде младата гостенка на нефа на семейството на созополския дукс.

Беше прекрасно време през юни — нито много горещо, нито много хладно, — също и морето се показа благосклонно, та пътуването излезе наистина едно дълго удоволствие за Благовеста. Момичето изпитваше неземна радост при пурпурните изгреви на слънцето, което сякаш излизаше направо от морските недра, при шумната гълчава по малките и големи пристанища по пътя (най-много я порази Месемврия⁶⁴, този невероятен град в морето, който само една тясна ивица земя свързваше със сушата), увлекателните разкази на стария началник, може би и доста поукрасени, но толкова вълнуващи, че чак дъхът ти да спре, докато ги слушаш… И все пак над всичко беше нетърпението да стигне най-сетне до Созопол и до Радомира, която още от времето, когато живееха в Търновград, имаше като сестра…

В малкото пристанище на Атия⁶⁵, където уж щяха да кажат само „добър ден“, се наложи да останат непредвидено дълго — бе дошъл управителят на близките рудници и толкова подробно уточняваха някакви книжа с началника на нефа, че той, началникът, не се реши да тръгне по здрач и останаха да пренощуват в удобното заливче, защитено откъм морето от сивите скали на носа. Тази нощ се стори най-дългата в целия живот на Благовеста. Слава Богу, поеха оттам още с първите лъчи на слънцето. И още далеч преди пладне началникът с белите коси и бронзовата кожа на лицето повика при себе си девойката и й посочи на юг: