Читать «Нокът на сребърния ястреб» онлайн - страница 3

Всяко момче минаваше през този ритуал в деня на Средилетие малко преди своята годишнина в някое от многобройните свещени места, пръснати из земята на оросините. От неизброими години момчетата се изкачваха до тези наблюдателни пунктове и се връщаха мъже.

За един кратък миг изпита завист, щом си помисли, че момичетата на неговата възраст сега са си в кръглите къщи с жените, бъбрят си и ядат, пеят или се молят. Момичетата, кой знае как, намираха женските си имена без усамотяването и трудностите, които трябваше да изтърпят момчетата. Киели остави мига да отмине: заниманието с нещо, което не ти е във властта, беше напразно, както щеше да каже Дядо му.

Помисли си за дядо си, Смях в очите му, който му беше говорил последен, преди да тръгне по самотната пътека от Долината, обитавана от народа му. Старецът се беше усмихнал както винаги — Киели почти не можеше да си спомни момент, когато да не е виждал усмивка на лицето му. Лицето на дядо му бе като кафява кожа от близо осемдесетте години живот сред планините, клановите му татуировки на лявата буза все още бяха черни въпреки толкова години на слънцето. Острите очи на стареца и волевите черти бяха обкръжени от стоманеносива коса, падаща до раменете му. Киели приличаше повече на дядо си, отколкото на баща си — и двамата имаха кожа с маслинен тен, която ставаше ореховокафява лете и никога не изгаряше, а в своята младост дядо му също бе имал коса с цвета на гарваново крило. Други отбелязваха, че някой чужденец трябва да се е включил в семейството им преди поколения, защото оросините бяха русокоса раса и дори кафявата коса бе рядкост.

Дядото му му прошепна:

— Когато се опразни кратунката, в деня на Средителието, помни едно: ако боговете не са ти дали вече име, това означава, че можеш сам да си избереш каквото ти харесва. — А после старият вожд почти го задуши в закачливата си, но все още силна прегръдка, бутна го и Киели залитна напред по пътеката. Другите мъже от село Кулаам гледаха, усмихваха се или се смееха, защото скоро щеше да дойде празникът и времето на назоваващо видение бе време за радост.

Киели си спомни дядовите си думи и се зачуди дали изобщо някое момче някога наистина е получавало името си дарено му от боговете. Огледа кратунката и прецени, че докъм пладне водата ще свърши. Знаеше, че ще намери вода в ручея по средата на пътя до селото, но знаеше също така, че това означава, че ще трябва да напусне скалната издатина щом слънцето стигне зенита.

Поседя малко мълчаливо, мислите за селото танцуваха в ума му като белите пръски пяна в ручея зад дългия дом. Навярно ако освободеше ума си, ако престанеше да се мъчи така упорито да намери видението си, то само щеше да го споходи. Искаше му се да се върне скоро, защото семейството му му липсваше. Баща му, Зов на лос призори, бе всичко, което момчето се надяваше да стане — силен, дружелюбен, мил, решителен, неустрашим в битка и нежен с децата си. Липсваше му майка му, Шепот на нощния вятър, и малката му сестра Милиана, а най-вече му липсваше по-големият му брат, Ръка на слънцето, който се беше върнал от своето видение едва преди две години — кожата му бе изгоряла до червено от слънцето, освен светлия отпечатък на ръката му, където я беше оставил да лежи на гърдите му. Дядо му се бе пошегувал, че Ръка не е първото момче, стигнало до видението си насън. Ръка винаги се държеше добре с по-малките си брат и сестра, грижеше се за тях и ги наглеждаше, когато майка им излезеше да плеви нивата, показваше им най-хубавите места, където да намерят горски плодове. Устата му се напълни при спомена за тези плодове, смачкани с мед и намазани върху горещия хляб.