Читать «Далечно царство» онлайн - страница 8

— Мелина — чух дрезгавия шепот на жреца. — За теб?

Взех небрежно поканата.

— О, може би ще е интересно.

— Това урежда ли въпроса? — попита Превотант.

Поколебах се, но почувствах как поканата изгаря гърдите ми. Вече бях омагьосан. Кимнах. Превотант побърза да приеме кимването като официално потвърждение, разтърси ръката ми и без излишни приказки напусна склада заедно с малкия си бърборещ приятел, настанил се удобно на рамото му. Но и след като излезе още виждах циничната му усмивка и се почувствах малко глупаво, задето приех поканата. Вместо да си отида направо у дома със златото, което си бях възвърнал, аз отидох в кръчмата и до късно пих и играх с приятели. Ракиените пари се смесиха с младостта и победиха първоначалното колебание. Защо да се оставя такъв гнилоч като Превотант да ми влияе? Освен това той беше жрец. А жреците бяха проклятие за цялата фамилия Антеро. Ако отидех там, това щеше да бъде открито презрение към жреците и защита на честта на фамилията. Имах ли право да се откажа от тази възможност?

Измъкнах се от компанията и отидох да търся закрита носилка. Робите ме понесоха по тесните улици. Най-носле носилката спря. Високо горе светеше луната. Сградата, при която ме беше довела поканата, с нищо не се отличаваше от останалите освен със своята занемареност. Всъщност цялата улица беше изпълнена с жилища, магазини и кръчми за хора от най-ниското стъпало в йерархията на свободните класи. Гущери и прасета се боричкаха върху купчината смет в стремежа си да докопат нещо за ядене. Влязох, изпълнен с какви ли не натрапчиви съмнения. Тъмнината беше потискаща. Извадих от джоба си огнени мъниста, прошепнах едно заклинание и те засветиха с мъглив блясък. В оскъдната светлина интериорът се оказа още по-неприветлив. Успях да различа някакви тъмни, прегърбени тела, малки същества се разбягаха от пътя ми. Продължих напред, после нагоре по разнебитените стълби; стъпвах внимателно по разхлопаните стъпала, прескачах хъркащи тела.

Ракиените пари, които се въртяха в мозъка ми, започнаха да се разсейват при вида на тази мизерия. Измъкнах кинжала от ножницата. Бях попаднал в жилище на крадци и магьосници и отново се зачудих на лекомислието си. После чух слаби звуци на музика и смях. Идваха отгоре. На последната площадка имаше огромна врата. Зад нея се долавяше аромат на цветя, изтласкващ вонята на бедност и прекалено много пропаднали заклинания. Дръпнах веригата и звънчето иззвъня. После дочух стъпки, пантите изскърцаха и вратата се отвори. Светлина заля площадката и аз вдигнах ръка, за да закрия очите си.

— С какво мога да ви услужа, благородни господине? — чух един топъл глас. Изисканият ми костюм беше знак за класа и богатство.

— Имам… покана — отвърнах аз и разтърках очите си, за да ги нагодя към светлината. — Само че… тука е някъде. — Припряно забърках в джобовете си.

И внезапно видях човека срещу мен. По лицето му лазеше огромен черен паяк. Сърцето Ми подскочи. Гледах гнусното, издуто тяло, косматите крака и огромните червени очи, които се взираха в мен.