Читать «Кукувиче» онлайн - страница 3

— Леле как бозае само! — с леко безпокойство рече жена му. — Клетото…

Само след половин седмица и двамата се чувстваха изтормозени и капнали. Приютеното бебе бе взискателно и ревниво. Вдигаше аларма когато жената притуряше собствената си рожба към облата си бяла гръд. Крещеше, та се късаше, опъвайки нервите на кърмачката, докарвайки й главоболие и слабост в крайниците. Ако пък дадеше на намереничето да суче първо, то изсмукваше всичко до капка, без тя да успее да се усети… или да му се противопостави. И така веднъж нейното остана гладно. Наложи се да забърка кашичка. Ала едва напълни биберона с нея — и намереното дете нададе същински вой, от който на клетата майка й се стори, че ще се срутят гредите на тавана.

Бащата предположи, че намереничето може да има някакви болки, въпреки че детето му изглеждаше съвсем здраво — едро, румено… ако не личеше съвсем неотдавна вързаният му пъп, би рекъл, че е на няколко месеца. Посъветва се с жена си и повика лечителката на махалата.

Това, което чуха от нея, ги зашемети. Не обелиха и дума, докато лечителката им обясняваше на какво чудо са попаднали.

Според възрастната познавачка случва се понякога, че една жена понася, няма значение от кого и как е заченала, може да си е по реда на нещата, да е омъжена, може да не е. Може да не знае кой е бащата. Случва се. Малко срам, малко клюки, всичко се оправя, дете е все пак. Но понякога… много рядко е май, така мисля, плодът в нея е особен. И я кара да се крие, да се спотайва. Да не роди открито. А щом го роди — да го подхвърли някому. Друг да отгледа бебето. А самата майка, подлудена от лошата кръв на отрочето си, бяга при чергарите, беси се, дави се… или забравя завинаги рожбата си. А тази рожба… е кукувиче. И то изхвърля останалите пиленца от гнездото. Ако не загинат те, ще загине то.

— Такъв е светът — завърши лечителката, като се канеше да си върви. — Няма милост под слънцето. Мащеха ни е природата, хем мащеха зла, хем мила майчица, кога как и кому как дойде.

Дълго мълча младото семейство след като старицата си отиде. После жената отрони:

— Защо на нас?… Защо не на друго семейство?

— Миличка, съдбата е сляпа, на кой му се падне… — помъчи се да я успокои младият съпруг. — Пък и без кукувичетата… не може. Само те са достатъчно умни, за да ни се притичват на помощ, да подкарват старинните машини, да създават нови, да ни лекуват и съветват…

Жената не го слушаше, а гледаше към повитото намерениче с разширени, обречени очи. И продължаваше да ниже шепнешком все по-неразбираеми, заглъхващи в пресекливите й въздишки слова:

— Защо не сполетя друго село… друг град… други, непознати хора… Защо на нас…

Гласът й стана съвсем тих, тя продължи да мърмори докато намереничето не нададе настойчивия си, непреклонен и неустоим рев — песента на глада, заповедният химн „нахрани ме!“

Сега

Битката продължи деветнайсет часа. Часове, дълги като деветнайсет удара на сърцето с примка на шията или завързан за кол пред фитилна пушка. Часове, къси като години на щастие и порастване на децата — кога бяха в пелени, кога проходиха, кога се задомиха и напуснаха бащиното и майчиното си гнездо…