Читать «Гробищен свят» онлайн - страница 88

— Тук присъстват много от нас — каза сянката. — Понасъбрахме доста. Призовахме рода да се събере, защото изпитваме към вас огромно състрадание и някакво необикновено другарско чувство. В цялата земна история няма други преди вас, които да са дърпали така здраво опашката на Гробището.

— А това харесва ли ви?

— Много ни харесва.

— Значи сте дошли, за да ни насърчите да продължаваме.

— Не за да ви насърчим — каза О’Гиликъди, — макар че и това ще сторим с най-голямо желание. А защото чувстваме, че е в нашите възможности да ви помогнем, макар незначително.

— Имаме нужда от всякаква помощ, каквато ни се предложи — намеси се Синтия.

— Да се обясни това е доста сложно — каза О’Гиликъди — и там, където информацията е недостатъчна, ще трябва да приемете на вяра. Поради естеството си ние нямаме истинска връзка с материалната вселена. Но изглежда, че все пак притежаваме гранични способности да взаимодействаме с времето и пространството, които нито са в материалната вселена, нито са изцяло извън нея.

— Спрете, почакайте за секунда — казах аз. — Това, за което говорите…

— Повярвайте — рече О’Гиликъди, — много напрягахме умствените си сили, но не можахме да измислим нищо друго. Не можем да ви предложим много, но…

— Това, което ни предлагате, е да ни преместите във времето — каза Синтия.

— Но само с една незначителна частица от времето — каза О’Гиликъди. — Една малка част от секундата. Съвсем малко извън настоящето, но това ще бъде достатъчно.

— Такова нещо не е правено — възрази Синтия. — В течение на стотици години са изследвали и проучвали това, но никога не е излизало нещо.

— Правили ли сте го някога? — запитах аз настоятелно.

— Не, всъщност не сме — каза О’Гиликъди. — Но сме разсъждавали върху него и сме го обмисляли, така че сме доста сигурни…

— Но не сте напълно сигурни?

— Точно така — каза О’Гиликъди. — Не сме напълно сигурни.

— А след като го направите — попитах аз, — как ще ни върнете обратно? Не бих искал да прекарам живота си с една частица от секундата след цялата вселена.

— И това сме предвидили — каза сянката живо. — На входа на тази пукнатина ще поставим капан на времето и когато човек стъпи в него…

— Но в това също не сте сигурни.

— Е, доста сме сигурни — отвърна О’Гиликъди.

Не звучеше твърде обещаващо, а на всичко отгоре се запитах откъде можехме да сме сигурни, че и останалото, което ни разправи, бе истина? А може би О’Гиликъди и неговата банда от сенки просто се опитваха да ни наложат положение, в което ние доброволно щяхме да послужим за материал в някой скалъпен от тях експеримент. И като си помислиш, откъде можехме да сме сигурни, че въобще съществуваха сенки? Бяхме ги видели или поне така ни се бе сторило, когато танцуваха около огъня в селището. Но всъщност единственото, за което можехме да се заловим, бяха думите на преброителя и тоя глас, който твърдеше, че е О’Гиликъди.

Пък и гласът на О’Гиликъди… Не беше ли и той игра на въображението, както сигурно беше тогава, когато ги видяхме в селището; може би също си въобразявахме, че сме видели странни форми там, в пещерата, когато дойдоха за първи път при нас? Бедата бе в това, че не бях единственият, който чуваше този глас. Синтия го чуваше не по-зле от мене или пък се преструваше, или наистина го чуваше, или пък си въобразявах, че го чува. Дяволска работа, казах си аз — да поставяш под съмнение не само реалността на заобикалящата те среда, но също и реалността на самия себе си.