Читать «Гробищен свят» онлайн - страница 86

Духове, помислих си аз. Мястото гъмжеше от духове, най-главният, от които се наричаше О’Гиликъди. Тук имаше духове, а ние ги приемахме, сякаш бяха хора или са били хора, и това бе лудост. При обичайни обстоятелства един дух е приемлив, ала тук, при тези условия, духовете бяха не само приемливи, но и нещо съвсем обичайно.

И мислейки за това, се ужасих от неестествеността на нашето положение — колко наопаки бе всичко в сравнение със спокойната красота на Олдън, колко изопачено бе всичко в сравнение дори и с привидното величие на Гробището. Защото всъщност неестествени изглеждаха вече именно тези две места. Бяхме тъй дълбоко затънали в реалността на това безумно приключение, че обикновените места, които познавахме, сега ни изглеждаха странни и далечни.

— Страхувам се — говореше О’Гиликъди, — че не сте на безопасно разстояние от лапите на крадците на трупове. Те все още ви преследват с голяма кръвожадност.

— Искате да кажете — рекох аз, — че те искат скалповете ни за Гробището.

— Това е голата истина и вие я измъкнахте на бял свят — рече О’Гиликъди.

— Но защо? — попита Синтия. — Не може те да са приятели на Гробището.

— Не — каза О’Гиликъди, — вярно е, че не са. На тази планета Гробището няма приятели. И въпреки това, всеки с най-голямо желание би им направил услуга, надявайки се на някаква услуга в замяна. Така покварява огромната власт.

— Но те няма какво да искат от Гробището — подчерта Синтия.

— Вероятно само засега. Но една отложена услуга си остава услуга и може да си я поискат по-късно. Така човек трупа точки.

— Казахте, че никой не би се отказал от една услуга — казах аз. — А вие?

— Нашият случай е по-различен — отговори О’Гиликъди. — Гробището не може да направи нищо за нас, но което е дори по-важно, то не може да ни направи нищо. Не се надяваме на услуги и затова не се страхуваме.

— Освен това казвате, че не сме в безопасност?

— Те ви преследват — продължи О’Гиликъди. — И ще продължават да ви преследват. Тази сутрин претърпяха поражение от вас и от това им горчи в устата. Един бе убит от стоманения вълк, а друг умря…

— Но те самите го застреляха — каза Синтия. — С куршум, предназначен за нас. Това не е наша вина.

— Въпреки това я приписват на вас. Има двама мъртви и някой ще трябва да плаща за това. Те не приемат вината върху себе си. Струпват я цялата върху вас.

— Малко трудно ще им бъде да ни открият.

— Вероятно ще им бъде трудно — съгласи се О’Гиликъди, — но непременно ще ви открият. Те са горски хора, и то от най-добрите. Преследват като ловджийски кучета. Четат тази пустош като книга. Преобърнат камък, разместено листо, смачкано стръкче трева — всичко това им говори много.

— Единствената ни надежда — рече Синтия — е да намерим Елмър и Мустанг. Ако бяхме заедно…

— Ние можем да ви кажем къде са те — каза О’Гиликъди, — но пътят до там е дълъг и труден, а освен това ще попаднете право в ръцете на дебнещите крадци на трупове. Ние се постарахме най-отчаяно да се разкрием на вашите спътници, за да можем да ги доведем при вас, но каквото и да правехме, те не ни забелязваха. За да бъдем открити, е необходима по-изтънчена чувствителност, отколкото тази на роботите.