Читать «Гробищен свят» онлайн - страница 107

От верандата се влизаше в зала, застинала в онзи притихнал полумрак, който човек свързва с музеи и картинни галерии. По средата на стаята стоеше стъклен шкаф, а светлината играеше върху предмета, поставен в него. На вратата, която водеше вън от залата, стояха двама пазачи — или поне предположих, че са пазачи, защото носеха униформи. Някъде дълбоко от вътрешността на сградата се чуваха приглушени стъпки и гласове.

Приближихме се до шкафа и видяхме, че в него се намира същата кана, която ни бяха показали по време на обеда. Трябва да е същата, казах си аз. Не бе възможно друг воин да се обляга така унило на щита си, нито друго счупено копие да се търкаля толкова сразено на земята.

Синтия се бе навела, за да погледне отблизо в шкафа, и сега се изправи.

— Знакът на грънчаря е същият — каза тя. — Сигурна съм в това.

— Откъде си толкова сигурна? Не можеш да четеш на гръцки. Нали каза, че не можеш.

— Така е, но името може да се разчете. Никостен. Сигурно пише „Никостен ме направи.“

— Той може да е направил много такива кани — казах аз. Не зная защо спорех. Не зная защо се мъчех да опровергая почти сигурния факт, че това бе същият предмет, който бе стоял на бюфета в къщата на преброителя.

— Сигурна съм в това — каза тя, — Трябва да е бил прочут майстор. Това трябва да е било шедьовър, щом преброителят го е избрал. А нито един майстор, веднъж сътворил шедьовър, не би направил копие от него. Вероятно е бил създаден за някоя видна личност от това време…

— Може би за преброителя.

— Да — съгласи се тя. — Точно така е. Може би за преброителя.

Дотолкова бях погълнат от мисълта за каната, та не забелязах, че единият от пазачите се бе приближил към мен, докато не ми заговори.

— Вие, струва ми се, трябва да сте Флечър Карсън — попита той. — Прав ли съм?

Изправих се, за да го посрещна.

— Да, това съм аз, но откъде…

— А дамата с вас е мис Ленсинг?

— Да, тя е.

— Не бихте ли били така любезни двамата?

— Не разбирам — казах аз — защо трябва да дойдем с вас?

— Един ваш стар приятел иска да говори с вас.

— Това е абсурдно — рече Синтия. — Ние нямаме никакви приятели. Поне тук нямаме.

— Осмелявам се да настоявам — каза пазачът, говорейки много учтиво.

— Може да е преброителят — каза Синтия.

Попитах пазача:

— Не е ли един дребен човек с лице на парцалена кукла и превзета уста?

— Не — отговори пазачът. — Съвсем не е такъв.

Той ни изчака, докато заобиколихме изложбения шкаф, и тръгнахме с него.

Поведе ни по дълъг коридор, по чието продължение бяха наредени други изложбени шкафове и табла с много грижливо класифицирани и етикетирани експонати, но преминахме толкова бързо, че нямах никаква възможност да различа някой. Малко по-надолу по коридора пазачът спря пред една врата и почука. Един глас му каза да влезе.