Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 96

— Помислих си, сър, че малцина господари биха питали подчинените си, на които плащат, не се ли обиждат и не се ли сърдят от техните разпореждания.

— Подчинените си, на които плащат? Та вие моя подчинена ли сте? Ах, да, забравих за вашата заплата! Е, нищо! Ще ми разрешите ли поне въз основа на тези меркантилни отношения да ви потормозя малко?

— Съгласна съм от все сърце, сър, но не на това основание, а защото забравихте този факт и защото не ви е безразлично как се чувствува един подчинен.

— И сте съгласна да минете без множеството формални изрази и условности и да не смятате това за арогантност?

— Положително, сър; винаги мога да направя разлика между непринудено държане и арогантност. Първото ми харесва, а второто не би могло да търпи никое свободно същество, дори срещу заплата.

— Глупости! Повечето от вашите свободни същества са готови за пари да търпят всичко; затова говорете само за себе си, без да се впускате в обобщения, които никак не са ви ясни; впрочем, в душата си аз ви стискам ръка за отговора, макар да е неточен, а също и за начина, по който го формулирахте. Вие говорихте с искреност и прямота, каквито рядко се срещат: напротив, на откровености се отговаря обикновено с фалшивост, студенина или с глупаво и грубо неразбиране. Между три хиляди млади гувернантки едва ли биха се намерили и три, които да ми отговорят като вас. Но аз нямам намерение да ви лаская. Ако наистина сте човек от друго тесто, това не е ваша заслуга — природата ви е създала такава. И после, аз много бързам с моите заключения. Та аз едва ви познавам, може и да не сте по-добра от другите; може би имате известни положителни черти, но криете в себе си и страшни недостатъци.

„Може би и вие също“ — помислих си аз. Когато в главата ми мина тази мисъл, погледите ни се срещнаха. Изглежда, той прочете мисълта ми и отговори, сякаш бях я изразила гласно:

— Да, да, права сте! Аз имам цял куп недостатъци. Зная ги и нямам намерение да ги крия, уверявам ви. Бог ми е свидетел колко малко основание имам да бъда прекалено строг към другите; в досегашния ми живот е имало доста лоши постъпки, а и целият характер на живота е такъв, че всичките насмешки и упреци, с които си се отнасял към ближните си, може да се струпат върху собствената ти глава. Когато бях на двадесет и една години, аз тръгнах или по-точно тласнат бях по лош път (както всички порочни хора, аз съм готов да прехвърля половината от вината върху „злата“ съдба и „неблагоприятните“ обстоятелства) и оттогава не можах да се върна в правия път. А можех да бъда съвсем друг; можех да бъда по-умен, добър като вас и почти толкова непорочен. Завиждам на покоя на душата ви, на чистата ви съвест, на неосквернените ви спомени. Малко момиче, чистите, неосквернени спомени са чудесно съкровище, непресъхващ извор на живителна сила. Не е ли така?

— А какви бяха спомените ви, когато бяхте осемнадесетгодишен, сър?

— О, тогава всичко бе хубаво — кристални и здрави помисли! Никаква кал, никаква гнилост не ги отравяше. На осемнадесет години бях като вас, съвсем като вас. Природата ме бе създала добър човек, мис Еър, а виждате ли какъв съм сега! Ще кажете, че не виждате — надявам се поне, че именно това чета в погледа ви (внимавайте прочее какво говорят очите ви; много лесно разбирам езика им). И тъй, повярвайте ми: не съм негодник и вие не трябва да ме смятате за такъв; искрено съм убеден, че по-скоро по силата на обстоятелствата, отколкото в резултат на наклонностите си, аз съм станал най-обикновен грешник, роб на всички нищожни развлечения, на които се отдават богатите и празни хора. Учудва ли ви, че ви признавам това? Знайте, че в бъдещия си живот често ще ставате довереница на тайните на вашите познати: хората инстинктивно ще долавят, както и аз, че на характера ви е присъщо не да говорите за себе си, а да изслушвате другите, конто говорят за себе си. Те ще чувствуват и това, че слушате изповедите им не със злобна насмешка, а с вродено съчувствие, в което човек намира утеха и подкрепа, защото нему го натрапвате открито.