Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 55

— Как е Хелин Бърнз?

— Много зле — отвърна тя.

— За нея ли бе дошъл мистър Бейтс?

— Да.

— И какво казва той?

— Казва, че тя няма да бъде още дълго тук.

Ако бях чула тази фраза предишния ден, тя щеше да извика у мен само мисълта, че Хелин се готви да си върви в къщи, в Нортъмбърланд. Не бих доловила в тези думи намека за близката й смърт; но сега разбрах това веднага. Разбрах ясно, че дните на Хелин Бърнз са преброени и че тя ще се пресели в царството на душите — ако има такова царство. Обзе ме ужас, сетне почувствувах пристъп на силна скръб, после желание или просто потребност да я видя. Попитах в коя стая лежи.

— Тя е в стаята на мис Темпъл — отговори болногледачката.

— А може ли да отида да поговоря с нея?

— О, не, дете! Едва ли ще може, пък и време е вече да се прибираш; ще се простудиш, ако стоиш навън, когато пада роса.

Болногледачката затвори входната врата; аз тръгнах по страничния вход към класната стая и пристигнах там точно навреме — бе девет часът и мис Милър подканяше ученичките да си лягат.

Около два часа по-късно, може би към единадесет, аз все още не бях заспала и тъй като в спалнята цареше тишина, реших, че всичките ми другарки спят дълбоко, тихичко станах, облякох роклята си върху нощницата, измъкнах се боса в коридора и се упътих към стаята на мис Темпъл. Тя беше чак в другия край на сградата, но аз знаех пътя, а и незасенчената от облаци лятна луна, която надничаше тук-таме през прозорците на коридора, ми помагаше да се движа безпрепятствено. Миризма на камфор и оцетни пари ми подсказа, че минавам покрай стаята на болните от тифус; преминах край вратата бързо, страхувайки се да не ме чуе болногледачката, която бдеше цяла нощ. Боех се да не би някой да ме забележи и върне обратно, защото трябваше да видя Хелин. Трябваше да я прегърна, преди да умре, да я целуна за последен път, да разменя с нея няколко прощални думи.

Слязох по едни стълби, прекосих част от долния етаж на сградата, успях да отворя и затворя безшумно две врати и стигнах други стълби; като се изкачих по тях, аз се озовах право пред стаята на мис Темпъл. През дупката на ключалката и изпод вратата струеше светлина. Наоколо бе съвсем тихо. Като приближих, видях, че вратата е леко открехната — вероятно за да влиза мъничко чист въздух в тази обител на болестта. Изпълнена с нерешителност и нетърпение, развълнувана до дън душа, аз бутнах вратата и погледнах вътре. Очите ми търсеха Хелин и се бояха да не открият смъртта.

До леглото на мис Темпъл, полускрит от белите му завеси, съзрях малък креват. Видях под завивките очертанията на някакво тяло, но лицето бе скрито от драпериите. Болногледачката, с която говорих в градината, спеше, седнала в едно кресло; на масата гореше мъжделиво една свещ с неорязан фитил. Не виждах никъде мис Темпъл. По-късно научих, че я извикали в стаята на болните от тифус при едно бълнуващо момиче. Пристъпих напред, после се спрях до малкия креват; сложих ръка на завесата, но реших, преди да я дръпна, да се обадя на Хелин. Все още потръпвах от страх, че може да видя мъртво тяло.