Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 538

— Да, това е единствената полза, която грубиянин като тебе може да извлече от тях! — извика Катрин, като облиза разранената си уста и възмутено загледа горящите книги.

— Я да си държиш езика! — свирепо отвърна Ърншоу.

И тъй като от възбуждение не можеше да каже нищо повече, той бързо се запъти към вратата, където му направих път да мине. Но едва беше прекрачил прага, когато се сблъска с господин Хийтклиф, който вървеше по алеята и го хвана за рамото.

— Какво се е случило, момчето ми? — запита го той.

— Нищо, нищо — отвърна момчето и се отскубна, за да изживее скръбта и гнева си в самота.

Хийтклиф го проследи с поглед и въздъхна.

— Странно ще бъде, ако сам се изиграя! — промърмори той, без да забележи, че аз съм зад гърба му. — Но когато търся в лицето му прилика с бащата, от ден на ден намирам все по-голяма прилика с нея. Как може толкова да й прилича, дявол да го вземе? Не мога вече спокойно да го гледам.

Той сведе поглед към земята и мрачно влезе в къщата. Лицето му имаше неспокойно, напрегнато изражение, което никога не бях забелязвал преди, и ми се видя доста отслабнал. Щом го забеляза през прозореца, снаха му веднага избяга в кухнята, тъй че аз останах сам.

— Радвам се, че вече излизате, господин Локууд — рече той в отговор на моя поздрав, — отчасти от егоистични подбуди. Струва ми се, че мъчно бих се лишил от вашето общество в този пущинак. Неведнъж съм се чудил какво ви е довело тук.

— Просто една празна прищявка, сър — отвърнах аз. — Или пък една празна прищявка ще ме пропъди оттук. Идущата седмица заминавам за Лондон и трябва да ви предупредя, че не съм склонен да задържа „Тръшкрос Грейндж“ повече от дванадесетте месеца, за които съм наел къщата.

— О, тъй ли! Омръзнало ви е да живеете като отшелник, а? — каза Хийтклиф. — Но ако смятате да се откажете да плащате наем за имение, в което не живеете, напразно сте дошли. Аз никога не опрощавам дългове и държа да получа от всекиго, каквото ми се дължи.

— Не съм дошъл да моля за опрощаване — възкликнах аз доста ядосан. — Ако искате, мога да ви платя още сега. — И веднага извадих портфейла си.

— Не, не — студено отвърна той. — Вие ще оставите достатъчно ваши неща, с които да се погаси задължението в случай, че не се върнете. Не бързам чак толкова. Останете да обядвате с нас. Обикновено добре се посреща гостенин, който едва ли ще повтори посещението си… Катрин, донеси нещата. Къде си?