Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 529

— Как можахте, господин Хийтклиф! — възкликнах аз. — Не ви ли беше грях да безпокоите покойниците?

— Никого не съм безпокоил, Нели — отвърна той, — а аз почувствувах известно облекчение. Сега ще бъда много по-спокоен, пък и за вас ще е по-лесно да ме задържите под земята, когато се намеря там. Да съм я безпокоил? Не! Тя ме е тормозила ден и нощ цели осемнадесет години, безспирно, безмилостно, до снощи. Но снощи се успокоих. Сънувах, че спя последния си сън до нея, със сърце, притиснато до нейното, и с ледена буза, долепена до нейната.

— А ако тя беше се превърнала в прах или нещо подобно, какво щяхте да сънувате тогава? — попитах аз.

— Че съм се превърнал в прах заедно с нея и че съм още по-щастлив — отговори Хийтклиф. — Нима мислите, че ме е страх от подобно нещо? Очаквах такава промяна, когато повдигнах капака, но съм много по-доволен, че тя няма да настъпи, преди аз самият да се превърна в прах. Освен това, ако не бях видял безстрастните й черти толкова ясно, надали щях да се освободя от това странно чувство. То започна по много чудноват начин. Знаете, че бях съвсем подлудял след смъртта й и непрекъснато, денонощно се молех да се върне при мене нейният дух. Дълбоко вярвам в привидения и съм убеден, че те действително съществуват между нас. В деня на нейното погребение заваля сняг. Вечерта отидох в черковния двор. Духаше студен зимен вятър, наоколо нямаше жива душа. Не се опасявах глупавият й съпруг да дойде толкова късно на това страшно място, пък и никой друг нямаше за какво да идва там. Понеже бях съвсем сам и знаех, че единствената преграда помежду ни беше метър рохкава пръст, аз си казах: «Ще я прегърна още веднъж! Ако тя е студена, ще мисля, че ме брули севернякът; ако е неподвижна, ще мисля, че спи.» Взех лопата от бараката и започнах да копая с всички сили. Лопатата удари в ковчега. Залових се с ръце. Дървото запращя около бурмите. Малко оставаше да постигна целта си, когато ми се стори, че чух някой да въздиша горе, на ръба на гроба. «Само да мога да сваля този капак — промърморих аз, — пък после дано засилят двама ни с пръст!» И аз задърпах капака още по-силно. Близо до ухото си долових втора въздишка. Дори ми се стори, че усетих топлият й дъх да прогонва силната лапавица. Знаех, че до мене няма живо същество от плът и кръв, обаче със същата сигурност, с която усещаш, че се приближаваш към някаква човешка фигура в тъмнината, макар и да не можеш да я различиш, със същата сигурност усетих, че Кати е там — не под мене, а горе, край гроба. Внезапно от сърцето ми, по всичките ми жили, се разля чувство на облекчение. Отказах се от настървените си усилия и изведнъж почувствувах утеха, неизразима утеха. Нейният дух беше до мене; той остана с мене, докато зарових отново гроба, и ме придружи до в къщи. Смейте ми се, ако щеше, но бях уверен, че ще я видя там. Бях сигурен, че тя е с мен, и не можех да не и говоря. Когато стигнах в «Брулени хълмове», втурнах се припряно към вратата. Тя беше заключена и си спомням, че този проклет Ърншоу и жена му не ме пускаха да вляза. Спомням си, че се спрях здравата да го наритам, а след това изтичах горе в някогашната й стая. Огледах се нетърпеливо; усещах я до себе си; почти я виждах и все пак не можех да я съзра! Чудно, че не ме изби кървава пот тогава — толкова нетърпима бе болката на моя копнеж, толкова пламенно й се молех да я зърна поне за миг. Не я видях. Тя ме измъчи като дявол, както често бе правила приживе! И оттогава, кога повече, кога по-малко, ставам жертва на това нетърпимо мъчение!… Адски мъки — нервите ми са така опънати, че ако не бяха яки като волски жили, отдавна биха станали като тези на Линтон. Когато седях у дома с Хертън, струваше ми се, че като изляза, ще я срещна; когато скитах из полето, мислех, че ще я срещна при завръщането си; когато излизах от къщи, бързах да се прибера. Бях убеден, че трябва да е някъде около «Брулени хълмове». А когато спях в нейната стая, стигах съвсем до полуда. Не можех да лежа там, защото, щом затварях очи, тя се явяваше или пред прозореца, или разтваряше вратите на шкафа, дето бе кревата, или влизаше в стаята, или дори слагаше прекрасната си главичка на същата възглавница, по стар навик от детските й години. Трябваше на всяка цена да отворя очи, за да видя. И така аз ги отварях и затварях по сто пъти на нощ, но винаги бях разочарован. Това беше цяло мъчение. Често стенех на глас и без съмнение този стар негодник Джоузеф вярваше, че съвестта ми ме тормози. Сега, откакто я видях, се поуспокоих… малко. Странен начин да убиваш човека — не със сантиметри, а с деления от дебелината на косъма — да ме залъгва с призрака на надеждата цели осемнадесет години!