Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 503

— А числата? — насърчих го аз, като видях, че се запъна.

— Още не ги познавам — отвърна той.

— Ех, какъв сте тъпак! — И аз се засмях на несполучливия му опит.

Глупакът се ококори и по устните му заигра лека усмивка, но очите му се смръщиха, сякаш се чудеше дали и той да се разсмее на свой ред, защото не можеше да разбере дали думите ми се дължаха на приятелско чувство, или пък означаваха презрение, какъвто бе случаят. Разсеях съмненията му, като станах изведнъж сериозна и му казах да си върви, защото съм дошла да видя не него, а Линтон. Той се изчерви — видях това в лунната светлина, — отпусна ръка от бравата и отмина сърдито нататък, сякаш бе самото олицетворение на накърнено самолюбие.

Вероятно си въобразяваше, че е станал образован като Линтон, понеже можеше да изсричва името си, и остана страшно разочарован, като разбра, че съм на противно мнение.

— Почакайте, мила ми госпожице Катрин! — прекъснах я аз. — Няма да ви мъмря, но не ми харесва държането ви в тоя случай. Ако ви беше дошло на ум, че и Хертън ви е братовчед, и то не по-малко от младия Хийтклиф, щяхте да разберете колко неприлично е било да се държите по тоя начин. Желанието му да се образова като Линтон говори за една похвална амбиция у него, а и той вероятно не си е дал труд да учи само за да парадира със знанията си. Сигурна съм, че в миналото сте го накарали да се срамува за невежеството си и той е поискал да се отърси от него и да ви зарадва. Да се подигравате със слабите му постижения, смятам за много невъзпитано от ваша страна. Ако вие бяхте расли при неговите условия, нима нямаше да бъдете също тъй недодялана? Когато беше дете, неговият ум не беше по-малко бърз и схватлив от вашия. Мъчно ми е да виждам да го презират сега само защото оня долен Хийтклиф е постъпил тъй несправедливо с него.

— Хубава работа, Елен! Нима ще седнете да плачете за това? — възкликна тя, учудена от сериозния ми тон. — Почакайте да чуете дали той засрича азбуката, за да ме зарадва, и дали си е струвало труда да бъда учтива с това говедо. И тъй, влязох вътре. Линтон лежеше на пейката и се понадигна, за да ме посрещне.

— Не ми е добре тая вечер, мила Катрин — рече той, — затова все ти ще говориш, а аз ще слушам. Ела седни до мен. Сигурен бях, че ще удържиш думата си, и искам пак да обещаеш, преди да си отидеш.

Сега вече знаех, че не трябва да го дразня, понеже е болен — говорех му кротко, не му задавах въпроси и всячески отбягвах да го дразня. Бях му донесла някои от най-хубавите си книги. Той ме замоли да му почета малко от една от тях и аз вече се канех да почна, когато Ърншоу изведнъж разтвори вратата, силно ядосан, след като бе размислил върху думите ми. Той дойде право при нас, грабна Линтон за ръката и го изхвърли от мястото му.

— Върви в стаята си — рече той, като едва изговаряше думите от гняв, а и лицето му изглеждаше подуто и разярено. — Вземи и нея със себе си, ако е дошла заради тебе, защото няма да стоя навън заради тебе. Хайде, махайте се и двамата!

Започна да ни ругае и просто не даде възможност на Линтон да му отговори, защото го изблъска в кухнята, а когато и аз тръгнах натам, той сви ръката си в юмрук, сякаш жадуваше да ме събори с един удар. За миг се изплаших и една от книгите падна на земята. Той я ритна подир нас и затвори вратата. Чух сух и злъчен смях край огнището, после се извърнах и видях омразния Джоузеф да седи и да си търка кокалестите ръце, цял разтреперан.