Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 476

Докато той говореше, Джоузеф се върна с купичка млечна овесена каша в ръка и я постави пред Линтон, който разбърка буламача с израз на отвращение и заяви, че не може да го яде. Разбрах, че старият прислужник споделяше до голяма степен презрителното отношение на господаря му към детето, но той бе принуден да не изразява гласно мнението си, защото Хийтклиф явно държеше слугите му да се отнасят почтително с детето.

— Не можеш ли да го ядеш? — отекна Джоузеф, като се взря в лицето на Линтон и снижи гласа си до шепот от страх да не го чуят другите. — Но Хертън не е ял друго, когато беше малък, а според мен каквото може той да яде и ти можеш да ядеш.

— Няма да го ям — рязко отвърна Линтон. — Вземете си го.

Възмутеният Джоузеф грабна купичката и я донесе при нас.

— Та лоша ли е храната? — попита той и я пъхна под носа на Хийтклиф.

— Че какво има в кашата? — рече той.

— Вашето придирчиво момче казва, че не можело да я яде — отвърна Джоузеф. — Предполагам, че е прав. И майка му беше такава: за нея ние бяхме, кажи-речи, прекалено мръсни, за да сеем житото, от което правехме хляба.

— Не споменавайте пред мен за майка му! — гневно рече господарят. — Дайте му нещо, което би могъл да яде, и това е всичко. Нели, каква е обичайната му храна?

Предложих варено мляко или чай и домоуправителката получи нареждане да приготви закуската. «Егоизмът на баща му — рекох на себе си — ще направи животът му по-сносен. Той вижда, че детето е с нежно здраве и съзнава, че трябва да се държи по-внимателно с него. Ще успокоя господин Едгар, като му разкажа за обрата в настроението на господин Хийтклиф.» Нямах основание да се бавя повече и се измъкнах навън, докато Линтон плахо отблъскваше приятелските закачки на едно овчарско куче. Но той бе нащрек и не можеше да бъде измамен. Щом затворих вратата, до ушите ми долетя силен вик, после дочух думи, които се повтаряха като отчаян зов: