Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 468

Едва се сдържах да не се усмихна пред тази нейна антипатия към нещастния Хертън, който беше едър момък с атлетическо телосложение, хубави черти, снажен и здрав, но облечен в дрехи, които подхождаха на ежедневната му работа в чифлика и за скитанията му из полето, когато ходеше на лов за зайци и друг дивеч. И все пак ми се струваше, че чертите на лицето му издават един ум с по-ценни качества от тия, които баща му бе притежавал — добри заложби, завехнали, разбира се, сред цяла пустош от бурени, чиято смрад задушаваше недораслите ценни стръкове, а също и наличието на богата почва, която би могла да даде обилна родитба при други и по-благоприятни обстоятелства. Вярвам, че господин Хийтклиф не го е малтретирал, и то благодарение на безстрашния нрав на момъка, който не предразполагаше към тоя вид подтисничество. Той изобщо не притежаваше оная плахост, която, по преценка на Хийтклиф, би събудила у него желание да го измъчва физически. Хийтклиф, изглежда, бе насочил злобата си към друга цел — да превърне момъка в същински дивак. Никой не го учеше да чете и пише, никой не го мъмреше за една или друга лоша привичка, която не дразнеше тоя, който го издържаше, никой с нищо не го насочваше към каквато и да е добродетел, нито пък някой го предпазваше с нещо срещу пороците. А според това, което научавах, Джоузеф допринасяше доста много за неговото по-нататъшно падение чрез тесногръдото си пристрастие, което го подтикваше да го ласкае и гали, когато бе момче, понеже Хертън бе единственият потомък на стария род. И тъй както бе свикнал в миналото да обвинява Катрин Ърншоу и Хийтклиф, когато бяха деца, че изкарвали господаря си от търпение и че онова, което той наричаше техните «ужасни» маниери, го карало да търси утеха в алкохола, така и сега той хвърляше цялата вина за недостатъците на Хертън върху гърба на оня, който бе обсебил имота му. Когато Хертън ругаеше, той не го мъмреше, нито дори когато момчето се държеше още по-лошо. Джоузеф очевидно изпитваше задоволство да го гледа да стига до най-лошите крайности. Той признаваше, че момчето отива към провал и че душата му е обречена на гибел, но колчем размисляше върху това, винаги стигаше до убеждението, че Хийтклиф трябва да отговаря за всичко. Той трябваше да даде отчет за кръвта на Хертън, а в тая мисъл Джоузеф съзираше огромна утеха. Той бе внушил на момчето чувство на гордост заради името и потеклото му. Ако бе имал нужната смелост, би подклаждал омраза между него и сегашния собственик на «Брулени хълмове», но страхът му от последния граничеше със суеверие и той даваше израз на чувствата си към него само чрез намеци и като го заплашваше в негово отсъствие с божие наказание.

Не съм добре запозната с обичайния начин на живот в «Брулени хълмове» през онези дни. Думите ми са основани само на приказки и слухове, защото виждах малко от тия неща. Селяните твърдяха, че господин Хийтклиф бил стиснат, че като господар бил жесток и суров спрямо наемателите на земите си, но в къщата, попаднала под женски грижи, се бе възцарила отново някогашната уютност; там сега нямаше гуляйджийски сцени, тъй чести по времето на Хиндли. Господарят бе прекалено мрачен, за да търси обществото на каквито и да е хора, били те добри, или лоши. Той и сега е такъв.