Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 420

Тя замлъкна, после продължи със странна усмивка:

— Той обмисля въпроса; по-склонен е аз да дойда при него! Тогава намери път — не през ония гробища. Бавиш се! Бъди доволен; ти винаги ме следваше.

Като разбрах колко безсмислено е да споря с нея в това й умопомрачено състояние, аз се замислих как да взема нещо и да я наметна, без да я пусна (защото не можех спокойно да я оставя сама край отворения прозорец), когато за мой най-голям ужас чух как тракна дръжката на вратата и господин Линтон влезе в стаята. Той тъкмо бе напуснал библиотеката и на минаване през коридора дочул гласовете ни, а страхът или любопитството го подтикнали да узнае защо разговаряме в такъв късен час.

— Ах, господине! — възкликнах аз и възпрях вика, застинал на устните му при гледката, която се откри пред него, а също и поради ледения въздух в стаята. — Нещастната ми господарка е болна и се оказа по-силна от мен. Никак не мога да се справя с нея. Елате, моля, и я накарайте да си легне. Забравете гнева си, защото човек трудно може да я накара да направи нещо, което не й е по вкуса.

— Катрин болна? — извика той и тръгна бързо към нас. — Затвори прозореца, Елен! Катрин! Но…

Той млъкна. Изнуреният вид на госпожа Линтон го вцепени и той само поглеждаше ту мен, ту нея, слисан и ужасен.

— Вече три дни се измъчва тук — продължих аз — почти без да хапне нещо и без да се оплаква. Не пускаше никого в стаята си до тая вечер, та не можехме да ви уведомим за нейното състояние, понеже и ние самите нямахме представа за това. Не е сериозно.

Почувствувах колко глуповато звучат обясненията ми. Господарят се навъси.

— Не е сериозно, значи, Елен Дийн? — строго рече той. — Ще ми дадеш по-точна сметка защо съм бил държан в неведение за това!

Той прегърна жена си и се вгледа в нея с измъчени очи. Изпървом в блуждаещия й поглед не личеше, че го е познала. Все пак тя не бълнуваше непрестанно — като спря да съзерцава тъмата навън, постепенно насочи вниманието си към него и разбра кой я държи в ръцете си.

— Ах, ето че дойде, Едгар Линтон! — каза тя гневно възбудена. — Ти си едно от ония неща, които са винаги налице, когато човек има най-малка нужда от тях, а когато те търсят, все те няма! Навярно сега ще чуя цял куп оплаквания — виждам, че се готвиш… но те няма да ме избавят от тесния ми дом ей там отвъд, в който трябва да отида, преди да отмине пролетта! Ей го къде е — не при Линтоновци, забележи това, не под покрива на параклиса, а навън, на открито, с надгробен камък; колкото до тебе, все ми е едно дали ще отидеш при тях, или ще дойдеш при мен!