Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 393

— Ти сигурно лъжеш, Кати — отвърна брат й, — и си цяла глупачка! Но нека сега да не се занимаваме с Линтон. Кажи, не беше ли снощи с Хийтклиф? Хайде, казвай истината! Няма защо да се боиш, че ще му напакостиш. Макар и да го мразя повече от всякога, съвсем недавна той ми направи една добрина, така че съвестта ми няма да ми позволи да му строша главата. За да предотвратя това, ще го пратя по дяволите още тая заран и бих ви посъветвал всички ви да внимавате, след като си отиде той: ще бъда толкова по-строг с вас.

— Снощи изобщо не видях Хийтклиф — отвърна Катрин и започна горчиво да плаче. — Ако го изпъдиш от къщи, и аз ще отида с него. Но може би никога няма да имаш възможността да сториш това, защото той трябва да е избягал. — Тя зарида неудържимо и другите й думи не се разбираха.

Хиндли я обсипа с порой от презрителни ругатни и й заповяда веднага да отиде в стаята си или да спре да пролива сълзи напразно. Принудих я да се подчини. Никога няма да забравя сцената, която тя направи, когато отидохме в нейната стая — просто ме ужаси. Помислих, че Катрин полудява, и замолих Джоузеф да изтича за лекаря. Оказа се, че това е началото на трескаво бълнуване. Щом я видя, господин Кенет заяви, че е опасно болна. Тя гореше от огън. Той й пусна кръв и ми каза да я храня със суроватка и разводнени кашици и да внимавам да не се хвърли надолу по стълбите или да скочи от прозореца. После си отиде, защото имаше доста работа в околията, гдето обикновеното разстояние от къща до къща е от две до три мили.

Макар и да не мога да твърдя, че бях добра болногледачка, а и Джоузеф и господарят не бяха по-добри от мен, и макар че нашата болна беше не по-малко отегчителна и упорита от който и да е болник, тя прескочи гроба. Разбира се, старата госпожа Линтон ни посети няколко пъти, разшета се, караше ни се и разкарваше всички ни насам-натам; и когато Катрин бе на оздравяване, тя настоя да я отведем в «Тръшкрос Грейндж», а ние й бяхме много благодарни, задето ни бе отървала от нея. Обаче нещастната възрастна жена имаше защо да се разкайва за добрината си. Тя и съпругът й се заразиха от треската и умряха един подир друг в разстояние на няколко дни.

Нашата госпожица се върна при нас още по-дръзка, по-необуздана и надменна отпреди. Никой не бе чул нищо за Хийтклиф от оная вечер с гръмотевичната буря насам и един ден, когато бях страшно предизвикана от Катрин, имах неблагоразумието да стоваря вината за неговото изчезване върху нея — впрочем напълно основателно, както и тя самата знаеше много добре. Няколко месеца наред след тоя ден тя не поддържаше никакви връзки с мен освен само в качеството ми на обикновена прислужница. И Джоузеф също изпадна в немилост. Той продължаваше да си казва мнението и да я напътствува като малко момиченце, а тя се смяташе за жена, при това за наша господарка, и считаше, че недавнашната й болест й дава правото всички да я зачитат. А и лекарят бе казал да не я предизвикаме — трябвало да вървим по гайдата й. Ако някой от нас посмееше да й противоречи, в нейните очи това бе ни повече, ни по-малко от убийство. Тя се държеше настрана от господин Ърншоу и неговите другари. Подтикван от Кенет, а също и от страх да не би тя да получи пристъп на нервна криза при честите й избухвания, нейният брат й разрешаваше всичко, което тя си наумяваше да поиска, и обикновено отбягваше да я предизвиква. Той беше дори прекалено отстъпчив в задоволяване на капризите й — не от любов, а от гордост. От сърце желаеше тя да прослави семейството чрез сродяването си с Линтоновци. Катрин можеше да ни тъпче като роби, но той нехаеше за това, стига тя да не го закачаше. Едгар Линтон, както са били хиляди преди него и както ще бъдат и други занапред, беше сляпо увлечен и считаше себе си за най-щастливия човек на света в деня, когато я заведе в църквата на Гимъртън три години след смъртта на баща си.