Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 390
Шарлот Бронте
— Искам да говоря с него и трябва да му кажа нещо, преди да се кача горе — каза тя. — А портата е отворена. Трябва да е някъде далече, защото не ме чу или не искаше да се обади, макар че виках с всички сили от върха на кошарата.
Отначало Джоузеф се противеше, но тя бе твърде разтревожена, за да търпи възражения, и накрая той сложи шапката на главата си и излезе навън, като си мърмореше нещо. Между това Катрин се разхождаше насам-натам из стаята и викаше:
— Просто се чудя къде се е дянал — къде може да е отишъл? Какво разправях, Нели? Забравила съм. Сърдит ли беше заради лошото ми настроение днес следобед? Боже мой! Кажи ми какво съм казала да го разсърдя. Как искам да се върне! Ах, дано се върне!
— Какъв шум за нищо! — възкликнах аз, макар че и аз самата бях неспокойна. — Каква дреболия ви плаши! Ако Хийтклиф е решил да се разхожда по месечина из пустото поле или даже ако лежи в плевника толкова сърдит, че да не иска да ни говори, няма защо да ни безпокои. Хващам се на бас, че се спотайва нейде там. Ще видите, че непременно ще го открия!
И аз тръгнах да го търся, но пожънах само разочарование.
Издирванията на Джоузеф завършиха със същия резултат.
— Това момче става все по-лошо и по-лошо — забеляза той на влизане. — Оставил е портата да зее и понито на госпожицата е изпотъпкало два парцела с жито и тръгнало нататък право към поляната. Обаче утре господарят ще има да беснее като дявол, и с право. Той е самото олицетворение на търпението, с такива нехайни некадърници и отрепки — да, самото олицетворение на търпението. Но няма да бъде винаги такъв — чувате ли, всички вие! Не трябва да го вбесявате за щяло и нещяло!
— Намери ли Хийтклиф, магаре такова! — прекъсна го Катрин. — Потърси ли го, както ти бях заповядала?
— По бих искал да потърся коня — отвърна той. — Това би имало повече смисъл. Но в такава нощ, по-черна и от комина, не мога да търся нито хора, нито коне, а и Хийтклиф не е от ония, дето ще дойдат, като ги повикам. Може би няма да е тъй глух, ако вие го извикате!
Беше наистина много тъмно за лятна нощ. Облаците сякаш вещаеха гръмотевици и аз казах, че ще е най-добре всички да седнем — дъждът, който идеше, щеше положително да го накара да се върне в къщи, без да ни създава други неприятности. Обаче не можахме да склоним Катрин да мирува. Тя продължаваше да броди насам-натам от портата до входната врата в състояние на силна възбуда, която не й позволяваше да седне, но най-сетне застана край едната страна на стената, близо до пътя, където остана, без да обръща внимание на увещанията ми и на тътена на гръмотевиците, нито на едрите дъждовни капки, които започваха да плющят около нея, като викаше от време на време, после се ослушваше и заридаваше на глас. Тя можеше да надмине Хертън или което и да е друго дете в бурния си пристъп на плач.