Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 362

Господин Ърншоу не знаеше какво нещо е да се пошегуваш с децата си. Той се бе държал открай време сериозно и строго с тях, а и Катрин на свой ред не можеше да разбере защо баща й е по-сърдит и не толкова търпелив сега, като болник, отколкото когато бе в разцвета на силите си. Заядливите му забележки будеха у нея дръзко желание да го предизвиква. Нямаше по-голямо щастие за нея от това, всички вкупом да й се караме, а тя да ни предизвиква със смел и дързък поглед и с готовите си отговори, като правеше за присмех религиозните проклятия на Джоузеф, дразнеше мен и вършеше тъкмо онова, което баща й мразеше повече от всичко — доказваше, че престореното й нахалство, което старецът считаше за истинско, упражнява по-голямо влияние върху Хийтклиф, отколкото нежността на баща й към момчето, и че то изпълняваше всички нейни желания, каквито и да са те, и само ония желания на баща й, които съвпадаха със собствените му наклонности. След като се бе държала от лошо по-лошо през целия ден, случваше се да дойде за милувки привечер, та да се сдобри с баща си. «Не, Кати — казваше тогава старият човек, — аз не мога да те обичам; ти си по-лоша от брат си. Иди да си кажеш молитвите, дете, и искай прошка от бога. Не зная дали майка ти и аз не трябва да съжаляваме, задето сме те докарали на тоя свят!» Отначало това я разплакваше, но понеже баща й постоянно я отблъскваше, тя стана по-твърда и се смееше, ако я посъветвах да признае, че съжалява за простъпките си, или пък да поиска прошка.

Най-сетне дойде часът, който сложи край на земните мъки на господин Ърншоу. Той умря спокойно през една октомврийска вечер, в стола си край огнището. Силен вятър брулеше къщата и виеше в комина, като че истинска буря се извиваше навън, но все пак не беше студено. Всички се бяхме насъбрали вътре — аз, седнала малко встрани от огнището и заета с плетивото си, и Джоузеф, който четеше Библията близо до масата (защото в онова време слугите обикновено стояха в хола, след като привършат работата си). Госпожица Кати не се чувствуваше добре и затова стоеше мирно. Тя се бе облегнала върху коленете на баща си, а Хийтклиф лежеше на пода с глава в скута й. Спомням си, че преди да заспи, господарят погали хубавите й коси — за него бе рядко удоволствие да я види кротка — и рече: «Кати, защо не можеш да си винаги добро момиченце?» Тя вирна глава към него, засмя се и отвърна: «Татко, защо не можеш да си винаги добър човек?» Но като видя, че пак го бе разсърдила, тя целуна ръката му и каза, че ще го приспи с песен. Тя запя съвсем тихо и пя, докато пръстите му пуснаха нейните и главата му клюмна на гърдите. Тогава й казах да млъкне и да не мърда, за да не би да го събуди. Цял половин час стояхме неми като мишки и щяхме още да стоим така, но Джоузеф свърши да чете главата и сега стана и рече, че трябвало да събуди господаря за молитва и за да си легне. Пристъпи напред и го повика по име, после го бутна по рамото, но понеже господарят не се мръдна, Джоузеф взе свещта и се вгледа в него. Разбрах, че нещо не е в ред, когато той остави свещта. Джоузеф хвана децата за ръка и им каза тихичко да се качат горе и да не вдигат много шум — те можели сами да кажат молитвите си тая вечер, защото той имал малко работа.