Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 356

— Доста отдавна живеете тук — подех аз. — Шестнадесет години, доколкото си спомням, нали?

— Осемнадесет, господине. Дойдох, когато се ожени господарката, за да й прислужвам. След смъртта й господарят ме задържа като икономка.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. Тя, за съжаление, изглежда, не бе бъбрица, освен може би за личните си работи, а те едва ли биха могли да ме интересуват. Все пак, след като замълча, с подпрени на колене юмруци и потънало в размисъл румено лице, тя възкликна:

— Ех, нещата много се промениха оттогава насам!

— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че сте видели много промени.

— И промени, и неприятности — добави тя.

„Да — помислих си, — ще насоча разговора към семейството на моя хазаин. Добра начална тема. И онова красиво овдовяло момиче, бих искал да науча неговата история — дали е тукашна или, което е по-вероятно, някаква пришълка, която намусените местни жители не искат да признаят за своя.“ С това намерение аз запитах госпожа Дийн защо Хийтклиф е дал под наем „Тръшкрос Грейндж“ и защо предпочита да живее в далеч по-лоша местност и не тъй хубаво жилище.

— Нима не е достатъчно богат да поддържа имението в добро състояние? — запитах накрая.

— Богат! — възкликна тя. — Сам той не знае колко пари има, а те се и увеличават с всяка година. Да, да, той е достатъчно богат, за да живее в много по-хубава къща от тая, но е доста… стиснат. Дори да е смятал да се мести в „Тръшкрос Грейндж“, щом се е явил добър наемател, решил е, че не може да пропусне случая да вземе още няколкостотин лири. Чудно е колко алчни могат да бъдат някои хора, макар и останали сами на света.

— Струва ми се, че е имал син…

— Да, само един, но той умря.

— И оная млада жена, госпожа Хийтклиф, е негова вдовица, нали?

— Да.

— От кой край е тя?

— Че тя, господине, е дъщеря на покойния ми господар! Моминското й име беше Катрин Линтон. Аз съм я кърмила, бедната. Тъй ми се искаше господин Хийтклиф да я отстрани и тогава двете с нея можехме пак да се съберем.

— Как? Катрин Линтон! — възкликнах изненадан, но размислих за миг и се убедих, че тя не би могла да бъде привидението от прежната вечер. — Значи — добавих след малко, — моят предшественик се е казвал Линтон?

— Да.

— А кой е тоя Ърншоу? Хертън Ърншоу, който живее у господин Хийтклиф? Роднини ли са те?

— Не. Той е племенник на покойната госпожа Хийтклиф.

— Значи, братовчед на младата дама?

— Да. Мъжът й също беше неин братовчед, но по майчина линия, а другият е по бащина линия. Хийтклиф бе женен за сестрата на господин Линтон.

— Видях името Ърншоу издълбано над входната врата на къщата в „Брулени хълмове“. От стар род ли са те?

— Много стар, господине, и Хертън е последният от тях, както и нашата госпожица Кати е от нашия род — искам да кажа, от Линтовци. Наминахте ли към „Брулени хълмове“? Прощавайте, че ви питам, но много бих искала да зная как е тя.

— Госпожа Хийтклиф ли? Изглеждаше съвсем добре и беше много хубава; и все пак струва ми се, че тя не е много щастлива.

— Ах, милата ми, това съвсем не ме учудва. А как ви харесва господарят?