Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 33

— Можеш ли да ми обясниш какъв е онзи надпис на плочата над входа? Какво означава „Лоудски институт“?

— Това е сградата, в която ще живееш.

— Защо се нарича „институт“? Нима се различава от другите училища?

— То е нещо като благотворително учебно заведение. И ти, и аз, и всички други момичета живеят тук от милостиня. Ти сигурно си сираче. Баща ти и майка ти не са живи, нали?

— И двамата не ги помня.

— Да, тук всяко момиче е без баща или майка, или пък кръгло сираче, затова училището ни се нарича институт за обучение на сираци.

— Нима ние не плащаме пари? Нима ни държат даром?

— Нашите близки или приятели плащат по петнадесет лири годишно.

— Защо тогава казваш, че живеем от милостиня?

— Защото петнадесет лири е много малка сума за обучението и издръжката ни; остатъкът се събира с подписка.

— А кои участвуват в тази подписка?

— Разни добродетелни дами и господа — от околността или от Лондон.

— Коя е тази Нейъми Брокълхърст?

— Това е дамата, която е построила новото крило на тази сграда, както пише на плочата, и чийто син надзирава и ръководи всичко тук.

— Защо?

— Защото е касиер и собственик на заведението.

— Значи, сградата не е на онази висока дама с часовника, която нареди да ни дадат хляб и сирене.

— На мис Темпъл ли? О, не! Ех, ако беше нейна! А така за всичко, което направи, тя трябва да отговаря пред мистър Брокълхърст. Той купува храната и облеклото ни.

— Той тук ли живее?

— Не, на две мили оттук, в една голяма къща.

— Добър ли е?

— Той е духовно лице и както казват, правел много добрини.

— Значи, високата дама се казва мис Темпъл.

— Да.

— А как се казват другите учителки?

— Онази с румените бузи се казва мис Смит; тя ни учи на ръкоделие и шев — ние сами си шием дрехите; полите, престилките и всичко останало; нисичката брюнетка е мис Скачърд — тя преподава история и граматика, ръководи и упражненията на втори клас; онази пък, която ходи с шал и носна кърпа, завързана отстрани с жълта панделка, е мадам Пиеро, тя е от Лил, Франция, и преподава френски.

— Обичаш ли учителките?

— Разбира се.

— Обичаш ли онази, която е дребна и мургава, както и мадам… не мога да произнеса като теб името й.

— Мис Скачърд е много сприхава — гледай да не я дразниш; мадам Пиеро, общо взето, не е лоша…

— Но мис Темпъл е най-добра от всички, нали?

— Мис Темпъл е много добра и много умна; стои над всички други, понеже знае много повече от тях.

— Отдавна ли си тук?

— От две години.

— Сираче ли си?

— Да, нямам майка.

— Харесва ли ти тук?

— Задаваш премного въпроси. Смятам, че това, което ти казах, засега е достатъчно. Искам да почета.

Но в този миг удари звънецът за обед и всички се прибраха вътре. Миризмата, изпълнила сега столовата, едва ли беше по-апетитна от онази, която вдишваха ноздрите ни на закуска. Обедът ни бе сервиран в два големи тенекиени съда, от които се вдигаше силна пара с мирис на гранясала мазнина. Този буламач бе направен от безвкусни картофи и късчета развалено месо, сварени заедно. Всяка възпитаничка получи по една доста голяма порция. Мъчейки се да ям насила, аз се питах дали ще ни хранят така всеки ден.