Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 221

— Ето още една упорита черта в характера ти, Джейн — каза господарят ми накрая спокойно, което никак не очаквах, като гледах вида му. — Копринената нишка вървеше досега равна, но знаех, че рано или късно ще се появят възли и ще започнат най-различни затруднения. И ето че те дойдоха. Недоразумения, отчаяния и безкрайни тревоги! Кълна се в бога, трябва да имам силата на Самсон, за да развържа тези възли!

Той отново се заразхожда из стаята, но скоро пак се спря и този път право пред мен.

— Джейн! Искаш ли да се вслушаш в здравия разум? (Той се наведе и приближи устни до ухото ми.) Защото, ако не искаш, аз съм готов да те заставя насила. — Гласът му беше пресипнал, погледът му — поглед на човек, готов да разкъса нетърпимите окови и да даде воля на необуздаността си.

Разбрах, че след миг, след още един яростен изблик вече не ще мога да се справя с него. Само сега, в тази отлитаща секунда, аз трябваше да го подчиня на волята си и да го възпра. Само една проява на враждебност, уплаха, отстъпление и всичко за мене и за него ще бъде свършено. Но аз не се уплаших. Чувствувах в себе си някаква вътрешна сила, някакво чувство, че мога да въздействувам, което ми даваше кураж. Тази минута беше наистина критична, но тя не бе лишена от своеобразно удоволствие — такова, каквото изпитна може би индианецът, когато се носи с кануто си по някой речен праг. Поех стиснатата му в юмрук ръка, изправих свитите конвулсивно пръсти и кротко казах:

— Седнете; ще говоря с вас колкото искате и ще изслушам всичко, което възнамерявате да ми кажете — и разумно, и неразумно.

Той седна, но все още мълчеше. Досега сдържах с големи усилия сълзите си, тъй като знаех, че ще му бъде неприятно да ме гледа разплакана. Но сега реших да не ги преглъщам повече. Ако те го разгневят, толкова по-добре. Престанах да се сдържам и се разридах.

Скоро чух мистър Рочестър да ме моли настойчиво да се успокоя. Аз казах, че не мога, докато той е в такова състояние.

— Но аз не се сърдя, Джейн. Просто твърде много те обичам; а при това бледото ти личице е застинало в такъв решителен и студен израз, че не мога да го гледам равнодушно. Хайде, успокой се и изтрий очи.

Неговият по-мек тон показваше, че е укротен; аз на свой ред също се поуспокоих. Мистър Рочестър се опита да облегне главата си на рамото ми, но аз не му позволих. Поиска да ме привлече към себе си, аз го отблъснах.

— Джейн, Джейн! — каза той с такава горчива тъга, че всеки нерв на тялото ми потръпна. — Ти, значи, не ме обичаш? Ти си ценила само положението ми и предимството да бъдеш моя жена. Сега, когато смяташ, че вече не мога да бъда твой мъж, потрепваш, щом те докосна, сякаш съм жаба или маймуна.

Тези думи ме пронизаха като нож. Но какво можех да кажа или да сторя? Изглежда, не трябваше нищо да правя и да говоря. Но угризението на съвестта, задето така оскърбих чувствата му, толкова силно ме заизмъчва, че не можех да не полея с балсам раната, която му нанесох.