Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 138

— Изглежда, пристигам в неудобно време, мадам — рече той, — в момент, когато приятелят ми, мистър Рочестър, отсъствува; но аз идвам от много дълъг път и понеже съм негов стар и близък приятел, мисля, че няма да имате нищо против, ако го почакам тук, докато се върне.

Непознатият бе учтив; направи ми впечатление, че говори с малко особен акцент — не съвсем чужд, но не и чисто английски; на възраст беше сигурно колкото мистър Рочестър — между тридесет и четиридесет години; лицето му имаше болезнен, силно жълтеникав цвят; иначе той изглеждаше прекрасен човек особено при бегъл поглед. Но при по-внимателно разглеждане в лицето му се забелязваше нещо неприятно или по-скоро нещо, което никой никога не би харесал. Чертите му бяха правилни, обаче твърде отпуснати; очите му големи и хубави, ала неизразителни, лишени от живот — така поне мислех аз.

Звънецът за преобличане пръсна присъствуващите по стаите им. Видях непознатия отново чак след вечеря; той, изглежда, вече се чувствуваше като у дома си. Сега физиономията му ми се видя още по-неприятна: открих, че тя бе едновременно неопределена и неодухотворена. Очите на непознатия блуждаеха и това му придаваше странен вид — такъв, какъвто не бях виждала досега. Въпреки че бе хубав и с приятна външност, той силно ме отблъскваше: нямаше сила в правилния овал на гладкото му лице; нямаше твърдост в орловия му нос и в малките му червени устни; ниското, равно чело говореше за липса на висок интелект, а неизразителните кафяви очи — за липса на властност.

Аз седях в любимото си кътче, наблюдавах го на светлината на големите свещници върху камината, които го осветяваха изцяло — той седеше в едно кресло, дръпнато до камината, и се местеше все по-близо и по-близо до нея, сякаш му беше студено, — и го сравнявах с мистър Рочестър. Мисля, че контрастът между един гъсок със загладена перушина и един хищен ястреб или между една кротка овца и нейния пазач — куче с рошава козина и зорки очи, едва ли би бил по-голям (казано, разбира се, с известна сдържаност).

Непознатият спомена, че е стар приятел на мистър Рочестър. Тяхната дружба трябва да е била странна: истинска прекрасна илюстрация на старата максима, че контрастите се привличат.

Двама-трима от господата седяха до него и от време на време до ушите ми долитаха откъслеци от техния разговор. Отначало не можех да схвана много добре за какво става дума, защото разговорът на Луиза Ештън с Мери Инграм, седнали близо до мен, ми пречеше да чуя ясно тези откъслеци. Споменатите дами говореха за непознатия: и двете го нарекоха хубавец. Луиза каза, че бил „прелестно същество“ и че го „обожава“, а Мери посочи като пример за съвършена мъжка красота „хубавата устица и великолепния нос“ на госта.

— А какво чудесно чело има! — възкликна Луиза. — Съвсем гладко, без никакви бръчки, които толкова мразя, и такива кротки очи и усмивка!

Сетне, за голямо мое щастие мистър Хенри Лин ги извика в другия ъгъл на стаята, за да се разберат по някакъв въпрос във връзка с отложената разходка до мерата край Хей.