Читать «Талисман на борда» онлайн - страница 5

Ръката му трепва като да се прекръсти, но после, решително присвивайки око, шефът вдига пистолета.

Глупчото сякаш се покрива с фосфоресциращ като блатно сияние скреж. Може пък да ми се е привидяло, но знам, че не е така.

Капитанът гръмва.

Всички източват вратове, за да видят какво става зад пушилката. Към миризмата на барут се прибавя дъх на изгоряло дърво.

Стопеният в капка куршум се е стекъл по гърдите на глупчото, плъзнал се по крака му, по голия глезен и прогорил в дъската на палубата кръгъл черен белег като от шарка, точно между пръстите на хилещия се младеж.

Нещо тупва и изохква. Слизащият като маймуна юнга е изтървал вантите и се е понатъртил. Никой не смее да коментира инцидента. Само нечие гърло издишва едно отмаляло „майката!…“

Капитанът ни замислено разглежда пистолета. Надниква в широкото дуло, помирисва го и става кисел.

— Абе… мистър! — изрича той. — Как изобщо те пленихме тогава, медуза в халбата? Предполагам, че ако ти фрасна една по мутрата, ще трябва да си дялкам дървен юмрук после. Ъ?

— Бях пиян — обяснява глупчото. — Мозъкът горе анализира състоянието ми и реши, че не е опасно…

Бил пиян! Беше направо талпа! И само той остана да плава на повърхността, след като дадохме залп по нарочения за наша плячка кораб. Сигурно е било много старо онова корито, защото когато димът се разсея, над водата стърчаха само мачтите. Не за дълго. На повърхността останаха само неодушевени боклуци, парчета греди, едно-две празни бурета… и този хубостник. Спеше и хъркаше, а смърдеше на ром така, че даже Джон-Налей-ми-още-едно си държеше носа откъм наветрената страна.

— Аха — казва капитанът.

За пръв път не мога пряко да следя какво мисли.

— Добре, майната му — решава най-сетне шефът. Поглежда ме. — Заведи господинчото долу и бъди с него. Освобождавам те от други задължения, треска под ноктите! — фиксира ме настойчиво със сините си очи. Прекрасно го разбирам. Всички на този кораб държим тигър за опашката — ни да го пуснеш, ни да стискаш!

— Кок, на прасе звънче! — продължава капитанът. — Дай му двойна дажба. И бира, ако не се е вкиснала. Екипаж! Сменяме курса, вятър в кесията! Ей, копеленце, изчегъртай оловото от палубата. Хайде, джентълмени, искам повече платна или няма да отървем бурята, котва по черепа.

Настава суетня, при което капитанът ни хвърля странен поглед и тръгва към каютата си. Минавайки после покрай нея, го виждам да рови в купчина навигационни карти и да мърда устни.

* * *

Аз съм добър човек. Не вадя две очи, щом може само едно. И вместо да режа гърла, предпочитам да зашия няколко хубави шамара и да благословя с патерица през гърбината. Но никого не съм бил до припадане. Виж, в много тежки случаи ще отсека на грубияните няколко пръста. На краката. (Ако мислите, че е чак толкова безобидно — клъцнете си своите и опитайте… е, не нещо толкоз сложно като танци, не. Опитайте просто да вървите). Не обичам свади. Но не се крия. Особено от абордажите. А там винаги ме вземат за лесен противник. Така е, понеже левият ми крак до коляното остана в търбуха на едно от онези изчадия, акулите. И обели ли се дума за тези гадни морски чакали — преставам да съм добродушен. Веднъж търговецът, когото връхлетяхме от мъглата, ни изненада с количеството артилерия на борда си, а после офейка и ни остави на милостта на водната стихия. Тогава ме гризна акулата. Как оживях, е отделна история. Странно, че не болеше. Когато веднъж един французин за малко да ми отнесе със сабя китката (тя сега е крива), болеше далеч повече.