Читать «Гаучото Гаспар» онлайн - страница 77

Нощта беше топла. Вратата беше съвсем отворена. Шебота се вслуша. Някой спокойно дишаше. Агуара спеше.

— Събуди се, сине на Нарагуана, — каза тя.

— Какво има, Шебота? — попита той, като се събуди.

— Ставай веднага! Твоите врагове са близо. В самото ти племе има измяна. Ние с тебе сме измамени.

— Кой ни е измамил? — учуди се той. — За какви врагове говориш? Кои са тези изменници?

— Ще узнаеш всичко. Засега достатъчно е да ти кажа, че твоята бяла пленница е избягала.

— Избягала! — извика той, скачайки от леглото. — Наистина ли?

— Иди в моята колиба и сам ще видиш.

— Не е нужно. Вярвам ти. Но кажи как, кога и къде е могла да избяга? Говори по-бързо!

Шебота разказа как се бяха срещнали с Нансена на хълма и как, според нея, се бяха развили събитията след това. Тя изказа и предположението, че сестрата на Каолин е помогнала на пленницата да избяга, и добави, че робът и също е избягал. С две думи — клетката беше празна. Птичката беше изхвръкнала.

Шебота знаеше накъде се бяха отправили бегълците. Докато яздеше с Гаспар, гаучото, без да се пази, беше говорил с приятелите си за мястото на срещата. Въпреки омотаното около главата й пончо, Шебота беше чула думите „памуково дърво“.

Агуара познаваше това дърво не по-зле от Нансена. Като малък той беше играл под него и се беше катерил по клоните му.

Сега беше забравил невинните детски игри. Извън себе си от гняв, полуоблечен, той изтича от шатрата и поиска да му доведат коня.

В това време вещицата събуди и другите индианци. По заповед на вожда те се втурнаха към конете си и се приготвиха за гонитба.

Агуара пръв скочи на коня си и без да чака другите, препусна по пътеката към подножието на хълма, към памуковото дърво.

Глава LVII

ОТНОВО В ПЛЕН

Отчаянието на Гаспар, когато забеляза изчезването на Шебота, не може да се опише. Нито той самият, нито конят му се бяха ударили при падането. Но това малко го радваше. От устата му се изсипа цял поток проклятия.

Проклятията, които изрече по адрес на вещицата, не помогнаха особено — Шебота беше изчезнала безследно в гъстия храсталак. Гаспар обаче бързо се опомни и от думи премина към дела. Трябваше да помислят как да се спасят от потерята, която навярно щеше да прати подире им Шебота.

— Хиляди дяволи! — изруга той още веднъж, като се качи на коня. — Кой можеше да помисли, че бабичката е толкова пъргава! Но това съвсем не е смешно. Уж всичко се нареди и изведнъж този лош късмет! Няма обаче защо да зяпаме! Може би, още не всичко е пропаднало. Трябва по-скоро да вървим при памуковото дърво.

С тези думи той продължи пътя си. Лудвиг и Сиприано го последваха.

Обстоятелствата се бяха променили твърде много, откакто приятелите бяха уговорили с Нансена мястото на срещата и Гаспар реши да не чакат девойката при дървото, а да отидат да я посрещнат в подножието на хълма на пътя към града. Нямаше как да се разминат. Добре отъпканият от рогатия добитък и от конете път се виждаше и през нощта. Колкото по-скоро срещнеха бегълката, толкова по-лесно щяха да избягат от преследвачите.