Читать «Такъв е животът» онлайн

Стенният часовник показваше 3:50, когато телефонът върху бюрото на сержант Биглър иззвъня.

Биглър — широкоплещест, луничав мъж в края на тридесетте, се намръщи, погледна стенния часовник, отпусна голямата си космата ръка върху слушалката, вдигна я и отсечено отговори:

— Биглър да. Слушам?

— Хари Браунинг те търси — каза му сержантът от централата. Иска да говори с теб. Гласът му звучи така, сякаш е готов да си оскубе косите.

Биглър се намръщи още повече. Хари Браунинг беше собственик на „Раковината“, един от трите най-престижни ресторанта в Парадайз Сити. Беше личен приятел на кмета и на капитан Теръл, шефа на полицията. В очите на Биглър това го поставяше в категорията на недосегаемите.

— Свържи ме, Чарли — отговори Биглър и посегна за цигара. Погледът му спря със съжаление върху последния пакет в картонената кутия. Беше допил кафето си преди половин час. Биглър имаше две слабости — кафето и цигарите.

— Прати някого за кафе, Чарли. Пресъхнал съм.

— Добре — каза Чарли Танър смирено. Той постоянно трябваше да изпраща някого за кафе. — Ето ти Браунинг.

Последва изщракване по линията и дебел мъжки глас, изръмжа:

— Ти ли си Биглър?

— Да, мистър Браунинг. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ужас! Случи се нещо много неприятно! Имам труп в ресторанта. Искам да дойдеш бързо и да ме отървеш. Слушай, Биглър, за теб това може да е само полицейска процедура, но за мен е проклятие. Не искам да се шуми за това. И когато казвам, че не искам, точно така трябва и да бъде. Разбираш ли? Ако пресата се докопа до това, ще хвърчат глави! И няма да ме е грижа чии ще бъдат. Достатъчно ясен ли съм?

Биглър се изправи, горещината сякаш изчезна от задимената стая.

— Разбирам, мистър Браунинг. Не се тревожете. Идвам веднага.

— Единственото, което ме тревожи, е всичко да бъде както трябва! Направи го така и аз няма да се тревожа… а и ти също! Браунинг затвори телефона.

Биглър направи гримаса, след това чукна няколко пъти по вилката. Когато телефонистът се обади, Биглър запита: — Има ли репортери долу, Чарли?

— Хамилтън от „Сън“. Заспал е полупиян. Защо? Случило ли се е нещо?

— Още не знам, но има нещо. Слушай, Чарли, трябва да изляза. Ако Хамилтън попита къде съм, кажи му, че ме боли зъб и съм си отишъл в къщи. Кой е дежурен?

— Зъб ли те боли? — попита Танър загрижен. — Съжалявам, Джо. Аз?

— Остави съжаленията — сряза го Биглър — кой е дежурен?

— Мандрейк. Той излезе за кафето ти — каза Танър с упрек в гласа. — Джаксън е тук, пуснал е корени.

— Изпрати го да ме смени. Хес още ли е там?

— Всеки момент си тръгва.

— Спри го! Кажи му да ме изчака. Слизам веднага.

Биглър навлече якето си, потупа страничния джоб да се увери, че пистолетът му е там, грабна последния пакет цигари и излезе от стаята на детективите, тичайки надолу към приемната.

Фред Хес, шеф на отдел „Убийства“, се беше облегнал на стената с отегчен израз върху дебелото си кръгло лице.