Читать «Рибари» онлайн - страница 2

Жоро го изгледа недоволно и повтори:

— И все пак не си прав! Трябва да е луд тоя, дето ще започне нова война. При тия технологии и средства за масово поразяване! При наличието на толкова ядрено оръжие?! Ми то, жив човек няма да остане на земята!

— Тъй, зер! Прав си! Човек с акъл няма да почне война, но луди колкото щеш. И ще си отидем мърцина наистина, но все ще останат няколко, колкото да повтарят грешките до тука. И тъй до край света!

— Аз мисля, че стане ли война, туй ще е краят на света! Ще измрем като динозаврите!

— Значи тъй трябва! Други ще дойдат след нас и ще мислят, че от тях започва всичко.

— Е, не! Ти си невъзможен! Йезуитите краката трябва да ти мият! Изобщо има ли спор, в който да не си прав?

— Аз затуй живея, Жоре! Чакам да видя, в кое не съм бил прав, че да пия една ракия с кеф и да си ида от тоя свят спокоен. Щом за едно съм се излъгал, значи и за още сто неща може да съм сгрешил. Чакам вече петдесет и девет лазарника, но като гледам и на триста да стана, файда няма!

— И какво излиза? — не се предаваше Жоро — Ти уж си против войната, а за да се оправят нещата препоръчваш нова война! Какво противоречие само!

— Нищо не си разбрал ти! Има война и война. Ако почне тая с атомните бомби, край! Но ако се прави с мечове и копия, пък дори с пушки и оръдия, има надежда.

— Леле, какъв ужас! В двадесет и първи век да се бием копия и саби! Ще извиняваш бай Петре, но мисля, че и ти не си съвсем в ред!

— Ми не съм, я! Нормален човек бива ли да си зареже работата и да хукне да гони Михаля с диване като тебе. Клечим на тоз гьол и нито рибата му риба, нито приказката като хората. От сутринта си ме заял колко лошо било обществото сега, как си били чужди всички и как трябвало да се обичаме, макар да не заслужаваме. Сякаш аз съм ти крив, че жена ти те заряза и след дъжд качулка искаш да оправяш нещата. Ай сиктир!

Без да каже нещо, Жоро се дръпна няколко крачки встрани и още докато заметна, рибата клъвна. Плувката заби рязко и опъна влакното до скъсване, а Чепа като видя, хвърли своята въдица и се втурна да помага.

— Отпусни, Жоре! Отпусни!

Жоро остави макарата да се развива свободно, но като видя накъде отива влакното, се развика:

— Ще се забие в тръстиката! Влезе ли, край!

— Спирай! — тропна с крак Чепа. Очите му светеха от вълнение и едва се сдържаше да не грабне въдицата от ръцете на по-младия рибар. Той обаче усетил, че рибата е твърде голяма за дебелината на влакното, сам подаде въдицата:

— Ако изкараш това парче без да скъсаш месината, пеша си тръгвам за в къщи!

Прехапал език, Чепа отпускаше по малко рибата, опитваше се да я умори, а тя продължаваше да тегли навътре, към едно островче обрасло с тръстика.

— Мамка ти! — изръмжа гневно той, като видя, че на макарата остават още няколко намотки месина. Опъна почти до скъсване, после стъпи в още студената езерна вода. Тук дъното бе песъчливо и чисто, но след метър — два, рязко ставаше дълбоко и невъзможно да се ходи. В тоя момент рибата престана да опъва и Чепа побърза да я изтегли към себе си. Макар и трудно, тя приближаваше като на моменти спираше, сякаш забита на място.