Читать «Рибари» онлайн

— Много кал има в човека Жоре, много мръсотия! Животните са ангели в сравнение с нас.

— Е, нали сме цивилизовани, умни, най-висшето създание в природата!

— То там проблема, я! Цивилизацията е като глеч. Покрива човека най-отгоре, дебела колкото косъм и като падне един дъжд, отмива я и остава калта. Негледжосана стомна виждал ли си? За нищо не става, освен да я бухнеш в земята! Парче мръсна кал, туй сме ние хората!

— Нали църквата казва, че Господ от кал направил човека?

— Право казва! Калпав материал — калпава стока!

Двамата рибари се смълчаха. От изток вятърът продължаваше да къдри водата и да набутва плувките им навътре в езерото. Рядко кълвеше нещо, предимно костур и червеноперка. Времето беше свежо и сякаш от морето идеше някакво предчувствие за добро, за нещо хубаво което щеше да се случи. Подчинявайки се на вечната магия на природата, пролетта чрез слънцето вкарваше в човешките души вяра и оптимизъм, далеч по-големи и недостижими от реалността в която живееха. Само тоя чеп бай Петър не го ловеше нищо. Ни пролет, ни слънце, ни оптимизъм. Той като да бе имунизиран против всичко хубаво. Все спореше и хулеше, все недоволен и наострен като трън. Затуй му и викаха Чепа. Но инак от доста неща отбираше, а рибар като него в цялата околия не можеш намери. Жоро облиза устни, изгледа под вежди стария и уж безразлично запита:

— И как ще се оправят нещата според тебе?

Чепа обра влакното, смени червея, заметна и едва тогава отвърна:

— То не според мене, откакто хората се помнят, един начин има. И само той успява да ни докара човещина. Но за съжаление не за дълго.

— И кой е този начин?

— Гледам те, радваш се на слънцето?

— Разбира се! След тоя студ през зимата.

— Тъй е с всичко, Жоре. А начина да си докараме човещина е войната!

— Как тъй войната?

— Ей тъй на! Хората бързо забравят последната война и колко болка, ужас и страх им е причинила. Както в края на един ден светлината и топлината намаляват, за сметка на мрака и студа, тъй доброто и човещината си отива малко преди война. Злото напира отвсякъде, руши прегради като буйна вода и все намира начин да започне война. Нова война! Поредната война! За малко човещина!

— Вярно, че има някаква логика в това което казваш, но мисля, че не си прав бай Петре!

— Що да не съм прав?

— Ами и децата знаят, че няма по-лошо от войната! Тя носи смърт и никой никого не трябва да убеждава за това.

— Тя носи не само смърт, Жоре! Носи и милиони долари, нови заграбени земи, роби, макар сега да не им казват тъй. Всяко нещо си има две страни.

— Е, с теб не може да се спори, мама му стара! Като депутат си. На гръб не падаш и все ти си прав!

Чепа засече и започна да навива влакното. Явно нещо голямо се бе хванало. Само през зъби изръмжа:

— Я да не ме обиждаш! Ти си депутат, пичлеме такова!

След кратка борба извади от водата дълга две педи платика и с усмивка я сложи в живарника:

— К’вото и да си приказваме ние двамата, нищо няма да променим. Ще събираме черно като другите и като му дойде времето, ще го запалим та да си светим. Друг начин няма!