Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 2

Точно в десет и десет, след като вестникарите го снимаха заедно с кмета и представителите на Търговската асоциация, Чейс изрази благодарността си към всички присъстващи, метна се в своята награда и отпраши.

В десет и двайсет той вече се носеше по улиците на предградието „Ашсайд“ със скорост, надвишаваща със сто километра в час разрешените шейсет. Чейс профуча на червено по трилентовия булевард „Галасио“, зави зад ъгъла с такава скорост, че изгуби управление за миг и събори един пътен знак.

В десет и половина пое по дългия, стръмно издигащ се Канакауей Ридж Роуд, чудейки се дали ще може да накара своя мустанг да не пада под сто и шейсет до върха на склона. Играта ставаше опасна, но на него изобщо не му пукаше дали ще катастрофира или не.

Обаче дали защото двигателят имаше ограничител на скоростта, или пък колата просто не е била предназначена за подобни изпитания, не стана така, както му се искаше. Въпреки че Бен натискаше докрай педала на газта, спидометърът не показа повече от сто и трийсет километра, докато се движеше нагоре, и падна до сто и десет, когато изкачи хребета.

Сдържайки раздразнението си, той отлепи крак от педала, позволявайки на лъскавата машина да се плъзне по равния път с две платна, простиращ се по хребета на склона над града.

Долу се откриваше невероятна панорама от светлини — идеална гледка за влюбените сърца. Вляво от шосето се издигаше отвесна каменна стена, а отдясно се ширеше тревна площ, широка около петдесетина метра. Тя се простираше до железния парапет, отделящ парка от пропастта долу. Отвъд него улиците на града приличаха на миниатюрна електрическа карта, като светлинките бяха най-много в централната му част и около големия търговски център „Гейтуей Мол“.

Влюбените — предимно тийнейджъри — вечер паркираха тук, скривайки се от външния свят сред боровите дървета и къпиновите храсти. Възхищението им от красотата на нощния град ги хвърляше в обятията на партньора им по няколко пъти на вечер.

Едно време и Чейс беше правил така.

Той отби и спря колата. За миг тишината на нощта му се стори дълбока и всеобхватна. После Бен различи песента на щурците, тревожния вик на сова в далечината и смеха на млади хора.

Този смях го накара да се замисли защо е дошъл тук. Вярно, че му беше дошло до гуша от кмета, Търговската асоциация и всичко останало. Изобщо не му се ходеше на този банкет и отиде само защото не можа да измисли причина да им откаже. Сблъскал се с домораслия патриотизъм на градските власти, с тяхната романтична представа за войната, той се чувстваше така, сякаш невидим товар го притиска към земята. Навярно тягостните му чувства се усилваха и от обстоятелството, че някога и той беше същият като тях. Във всеки случай, избавил се от тяхната компания, той се бе насочил именно тук — в тази част на града, която свързваше с романтичните си спомени, алеята на влюбените над Канакауей, за която жителите на града разправяха какви ли не шеги.

Сега обаче тишината само му пречеше, позволявайки на неприятните мисли да го обсебват. Що се отнася до удоволствието, какво удоволствие беше да дойдеш тук сам? Макар че дори и да беше с момиче, едва ли щеше да се чувства по-добре.