Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 146

Той кимна.

— Празен е. Но не мога да ти обясня защо. Също като теб аз събрах всички тези неща и ми изглеждаше, че съм най-щастливият и преуспял човек на света. Обаче отвътре се чувствах празен и всеки нов проект, който започвахме, имаше все по-малко значение за мен. Постепенно осъзнах, че всичко, което съм построил, и всичко, което мога да построя в идните дни, няма да ме задоволи, понеже постиженията ми не са дълготрайни. Е, естествено, че някоя от нашите сгради може да издържи и двеста години, но няколко века са само зрънце пясък в огромния пясъчен часовник на времето. Съоръженията от камък, стомана и стъкло не са трайни. Те не са, както си мислехме ние, свидетелства за необикновения човешки гений. По-скоро обратното — те ни напомнят, че дори и най-мащабните ни постройки са несигурни, че и най-големите ни постижения могат да бъдат моментално заличени от земетресения, войни, цунами или от въздействието в продължение на хиляда години на слънцето, вятъра и дъжда. Така че какъв е смисълът?

— Смисълът — напомних му ядосано — е, че като издигаме подобни постройки, като създаваме по-добри и по-красиви здания, ние подобряваме живота на хората и насърчаваме другите да си поставят още по-високи цели от нас. Така всички ние заедно изграждаме едно по-добро бъдеще за цялото човечество.

— Да, но докога? — притисна ме той. — Ако няма задгробен живот, ако всяко индивидуално съществуване завършва в гроба, тогава колективната съдба на вида е същата като тази на отделния екземпляр — смърт, пустота, мрак… нищо. Нищо не може да се появи от нищо. Не можеш да искаш благородни и висши цели от човешкия род като цяло, ако не позволяваш висши цели на индивидуалния дух. — Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча. — Знам, знам. Разполагаш с доста аргументи срещу това изявление. Аз самият съм те подкрепял с тях по време на безбройните ни спорове по темата с другите хора. Но не мога да те подкрепям повече, Пит. Мисля, че животът има някакъв по-висш смисъл освен самото живеене. Ако не разсъждавах така, щях да напусна бизнеса и да прекарам остатъка от живота си в забавления, наслаждавайки се на скъпоценните дни, които ми остават. Обаче сега вярвам в онова, което хората наричат душа… както и вярвам, че тя оцелява и след смъртта на човек. Така мога да продължа да работя във „Фалън и Шийн“, защото това е моята съдба, което означава, че и постиженията ми ще имат смисъл. Надявам се да можеш да приемеш това. Нямам намерение да те агитирам в своята вяра. Това е първият и последен път, когато ще ме чуеш да говоря за религията си, защото аз уважавам твоето право да не вярваш. Сигурен съм, че ще можем да продължим както преди.

Обаче не можахме.

Аз продължавах да мисля, че религията е омразна изродена болест на съзнанието, поради което се чувствах некомфортно в присъствието на Хал. Продължавах да се държа така, все едно сме близки, че нищо не се е променило помежду ни, но усещах, че той вече не е същият човек.