Читать «Здрач на разсъмване» онлайн - страница 144

Под клонките на черешовите дървета, докато октомврийският ветрец ни водеше бавно към една друга Коледа, аз казах на Бени истината за белобрадия старец, обяснявайки му, че подаръците всъщност са от майка му и от мен. Той ми отвърна, че имал доказателства за съществуването на Дядо Коледа — курабийките и млякото, които оставял за веселия старец, били изяждани. Убедих го, че сладкишите всъщност са изчезвали в моя собствен стомах, а млякото — което не харесвам — е било изливано директно в мивката. Методично и непоколебимо — но с мисълта за любовта и нежността, които изпитвах към него — аз свалих цялата така наречена магия от празника и го оставих без никакви съмнения, че всички истории за Дядо Коледа не са били нищо друго освен добронамерена, но изцяло погрешна заблуда.

Той ме слушаше, без да възразява повече и когато най-сетне свърших, ми каза, че се чувства уморен и иска да си легне. Търкаше си очите и се прозяваше демонстративно. Не искаше да продължаваме играта и се качи направо в стаята си.

Последното нещо, което му казах под черешовите дървета, беше, че силните, уравновесени хора не се нуждаят от въображаеми приятели като Дядо Коледа или от някакви си ангели-хранители.

— Единствените, на които можем да разчитаме през живота си, Бени, сме самите ние, нашите семейства и приятели. Ако искаме да получим нещо в живота си, то няма да стане, като напишем писмо на Дядо Коледа да ни го донесе или като се помолим на Господ за него. Ще го получим само ако се потрудим — или благодарение на щедростта на нашите роднини и приятели. Няма никакъв смисъл да си пожелаваш нещо или пък да се молиш за него.

Три години по-късно, когато Бени лежеше в болницата и умираше от рак на костите, за пръв път осъзнах защо другите хора изпитваха нужда да вярват в Господ и да потърсят утеха в молитвата. Животът ни бива сполетяван от такива чудовищни трагедии, че е невероятно трудно да устоиш на изкушението да не потърсиш мистични отговори за жестокостта на този свят.

Дори и да приемем, че няма нищо след смъртта и че нито една душа не може да надмогне разложението на плътта, все пак ни е изключително трудно да се примирим с мисълта, че нашите деца са обречени да изчезнат завинаги и безвъзвратно от този свят, без да отидат никъде другаде. Децата са специални, как могат да бъдат заличени напълно, все едно никога не са съществували? Срещал съм атеисти, които, въпреки че презират религията и никога не са изричали молитва за себе си, мълвят името на Бога заради неизлечимо болните си деца — само за да разберат, понякога със смущение, но често и с дълбоко съжаление — че тяхната философия отхвърля наивността на молбата им за божествена намеса.

Докато Бени умираше, аз не промених убежденията си; нито веднъж по време на това изпитание не отхвърлих принципите си и не започнах да хленча към Господ. Бях твърд, решителен и непоколебим, решен да понеса товара си сам, макар че имаше моменти, когато ми се струваше, че няма да издържа на тази мъка.