Читать «Момиченцето, на което нищо не може да се случи» онлайн - страница 3

Конгресът на космофилолозите посети в пълен състав зоологическата градина. Но по туй време вече бяхме спрели достъпа до инкубатора и филолозите трябваше да се задоволят с белите мечки и марсианските богомолки.

На четирийсет и шестия ден от тоя побъркан живот яйцето трепна. В този момент ние с приятеля ми професор Яката седяхме до похлупака, под който се пазеше то, и пиехме чай. Вече не вярвахме, че ще се излюпи някога. Не го облъчвахме повече, за да не повредим нашето „бебе“. Не можехме и да се занимаваме с предсказания, ако не за друго, то поне защото още никой от нас не беше опитвал да развъжда бронтозаври.

И така, яйцето трепна още веднъж… пукна се и през дебелата кожеста черупка се заизмъква черна като змия глава. Забръмчаха автоматични фотокамери. Знаех, че над вратата на инкубатора е светнала червена крушка. На територията на зоологическата градина се започна нещо, което твърде много приличаше на паника.

След пет минути около нас се събраха всички, които трябваше да бъдат тук, и много други, дето съвсем не бяха задължени да присъствуват, но ужасно им се искаше. Веднага стана много горещо.

Най-сетне от яйцето изскочи мъничкият бронтозавър.

— Тате, как се казва? — чух изведнъж познатия глас.

— Алиса! — учудих се аз. — Как попадна тук?

— С кореспондентите.

— Но тук е забранено за деца.

— За мене може. На всички казвах, че съм твоя дъщеря. И те ме пуснаха.

— Нали знаеш, че не е хубаво да използуваш познанствата си за лични облаги?

— Ама, тате, нали на мъничкия Бронтя може да му е скучно без деца. Затова взех, че дойдох.

Махнах с ръка. Нямах нито минутка свободна, та да изведа Алиса от инкубатора. А и никой наоколо не би го сторил вместо мен.

— Стой тук и не мърдай никъде — казах й.

И се втурнах към похлупака с новородения бронтозавър.

Не си продумахме цяла вечер. Скарахме се. Забраних й да се показва в инкубатора, а тя възрази, че не може да ме послуша, защото й е жал за Бронтя. И на другия ден отново се промъкна. Вкараха я космонавтите от кораба „Юпитер-8“. Бяха герои и никой не можеше да им откаже.

— Добро утро, Бронтя — рече тя, доближила похлупака.

Бронтозавърчето я погледна изкосо.

— Чие е това дете? — строго попита професор Яката.

Едва не потънах в земята от срам. Но Алиса не можеш обърка.

— Не ви ли харесвам? — попита тя.

— Не, какво говорите, напротив… Просто си рекох, че може да сте се загубили… — Професорът никак не умееше да разговаря с малки момиченца.

— Добре — каза Алиса. — Утре ще намина към тебе, Бронтя. Не тъгувай.

Алиса наистина дойде на другия ден. Идваше почти всеки ден. Всички свикнаха с нея и я пускаха без много приказки. Аз вече вдигнах ръце. Какво да се прави, къщата ни е до зоологическата градина, не се пресича никъде, пък и винаги си намираше спътници.

Бронтозавърът растеше бързо. След месец стигна два и половина метра дължина и го преместиха в специално построения павилион. Разхождаше се из ограденото място, хрупаше банани и млади бамбукови филизи. Бамбука караха от Индия с товарни ракети, а с банани ни снабдяваше совхозът „Оросени поля“. В циментовия басейн посред ограденото място се полюшваше топла, леко солена вода. Бронтозавърът обичаше такава.