Читать «Момиченцето, на което нищо не може да се случи» онлайн - страница 14

— Ама не, не гледаш където трябва. — Алиса въздъхна и приближи до мен. Каза: — Исках да ги оставя за себе си. Нали не знаех, че човечеството ги търси.

И тя ми подаде кошничката с ягоди. Вдигна я до лицето ми и аз, не вярвайки на очите си, ясно различих две фигурки в скафандри. Бяха изплескани със сок от ягоди и седяха върху една от тях.

— Не съм ги наранила — каза Алиса виновно. — Мислех, че са джудженца от приказките.

Но вече не я слушах. Притиснал нежно кошничката до сърцето си, аз тичах презглава към видеофона и си мислех, че тревата сигурно им се е видяла висока гора.

Така се състоя първата среща с лабуцилците.

СВОЙ ЧОВЕК В МИНАЛОТО

Изпитанията на машината на времето се провеждаха в малката зала на Дома на учените. Отидох да взема Алиса от детската градина и там открих, че ако я заведа в къщи, ще закъснея за изпробването. Затова накарах Алиса да се закълне, че ще се държи прилично, и отидохме в Дома на учените.

Представителят на Института по времето — много едър и много плешив човек — стоеше пред машината на времето и обясняваше на научната общественост устройството й. Научната общественост го слушаше внимателно.

— Първият опит, както всички знаете, беше неуспешен — казваше той. — Котенцето, изпратено от нас, попадна в началото на двадесетия век и се взриви в района на река Тунгуска, с което сложи началото на легендата за Тунгуския метеорит. Оттогава нямаме големи неуспехи. Наистина по силата на някои закономерности, с които желаещите могат да се запознаят в брошурата на нашия институт, за сега можем да изпращаме хора и предмети само в седемдесетте години на двадесетия век. Трябва да кажа, че някои наши сътрудници бяха там, разбира се, съвсем тайно и благополучно се върнаха. Самата процедура по прехвърлянето във времето е сравнително проста, макар че зад нея се крие многогодишният труд на стотици хора. Достатъчно е да сложиш хронокинния колан… Бих желал някой доброволец от залата да дойде при мен и аз ще демонстрирам върху него в какъв ред се извършва подготовката на пътешественика във времето…

Настъпи неловко мълчание. Никой не се решаваше да излезе пръв. И в този миг, то се знае, на сцената изникна Алиса, която само преди пет минути бе обещала да се държи прилично.

— Алиса — викнах, — връщай се веднага!

— Не се безпокойте — каза представителят на института. — Нищо няма да се случи с детето.

— Нищо няма да ми се случи, татко! — каза весело Алиса.

В залата се разсмяха и се заобръщаха да видят кой е строгият баща.

Направих се, че нямам нищо общо.

Председателят на института надяна колана на Алиса и прикрепи към слепите й очи нещо като наушннци.

— Това е всичко — каза той. — Сега човекът е готов за пътешествие във времето. Само ако влезе в кабината, ще се намери в хиляда деветстотин седемдесет и пета година.

„Какво приказва! — мина ми паническата мисъл. — Ами че Алиса моментално ще се възползува от тая възможност!“

Но беше късно.

— Къде, момиченце? Стой! — викна представителят на института.

Алнса вече влезе в кабината и пред очите на цялата зала се изпари. Залата хорово ахна.