Читать «Смъртта на госпожа Макгинти» онлайн - страница 15

— За вас тя беше ли честен човек, на когото може винаги да се разчита? Вярвахте ли й?

— О, тя никога не е посягала да краде, дори храна. Е, обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Хвърляше по едно око на чужди писма — такива работи. Но човек очаква подобни неща от една прислужница. Искам да кажа, че животът им и без това е окаян, нали така?

— Животът на госпожа Макгинти беше ли окаян?

— Според мен — истински ужас — смотолеви жената. — Винаги да лазиш на колене и да търкаш подове. Освен това купища пране на чужди хора. Още не си дошла и те чакат куп чинии на умивалника. Ако аз трябваше ежедневно да върша всичко това, със сигурност бих предпочела да ме убият. Наистина.

Лицето на майор Самърхейс се появи на прозореца. Госпожа Самърхейс скочи, като разпиля боба, втурна се към прозореца и го разтвори възможно най-широко.

— Проклетото куче пак е изяло храната на кокошките, Морийн.

— О, по дяволите, сега пък то ще повърне!

— Погледни — Джон Самърхейс й показа тенджера със зеленина. — Този спанак достатъчен ли е?

— Разбира се, че не.

— На мен ми изглежда страшно много.

— Като се сготви, ще стане колкото чаена лъжичка. Не можа ли да разбереш досега какво е спанак?

— О, Боже мой!

— Донесоха ли някаква риба?

— Засега не.

— По дяволите, ще трябва да отворим консерва. Ти ще го направиш, Джони. Отвори една от онези в ъгловия шкаф. Онази, за която мислехме, че е леко надута. Убедена съм, че нищо й няма.

— Ами спанака?

— Аз ще се заема с него.

Тя изскочи през вратата и съпрузите се отдалечиха.

— Боже господи! — изрече Еркюл Поаро. Той прекоси стаята и направи опит, доколкото можеше, да затвори прозореца. Вятърът довя гласа на майор Самърхейс.

— Ами този, новия, Морийн? Изглежда ми нещо особен. Как му беше името?

— Не можах да си го спомня, когато разговарях с него. Трябваше да кажа господин ъ-ъ-ъ… Поаро. Точно така. Той е французин.

— Знаеш ли, Морийн, май че и друг път съм чувал това име.

— Да не е от някоя реклама за фризиране? Прилича ми на фризьор.

Поаро почти подскочи.

— Н-не. Може би е име на туршия. Не знам. Сигурен съм, че ми е познато. По-добре веднага да му поискаме седемте гвинеи, докато не стане късно.

Гласовете затихнаха.

Еркюл Поаро започна да събира от пода бобовите зърна, които се бяха разпилели из цялата стая. Тъкмо привършваше, когато госпожа Самърхейс отново влетя през вратата.

Той вежливо посочи купчинката боб:

— Voici, madame.

— О, страшно ви благодаря. Този боб ми изглежда нещо почернял. Знаете ли, съхраняваме го осолен в гърне. Но този май съвсем се е развалил. Страхувам се, че няма да стане много хубав.

— И аз се опасявам, че… Ще позволите ли да затворя вратата? Става силно течение.

— О, да, разбира се. Май все оставям вратата отворена.

— Забелязах това.

— Както и да е, тази врата и без това трудно се затваря. В действителност къщата направо се разпада. Бащата и майката на Джони живееха тук, бяха много бедни, горките, и никога не пипваха нищо. А когато се завърнахме от Индия и дойдохме да живеем тук, ние също не можехме да си позволим какъвто и да било ремонт. Но децата я харесват — много стаи, в които могат да лудуват, градина и всичко останало. Наемът, който вземаме от гостите, ни позволява все още да поддържаме къщата, въпреки че, трябва да ви кажа, изживяхме доста неприятни моменти.