Читать «Произнасяна три пъти дневно пред портрета на Генералния президент» онлайн - страница 40
Патрик Тили
Дилейни му кимна разбиращо и каза:
— Почукай на вратата, като свършиш. Заповедта е да си закачулен, докато те предадем в Гранд Сентрал.
— Разбирам. Днес 17-и ли е?
— Да…
— Колко е часът?
— 14:08. Трябва да пристигнем в Гранд Сентрал в 21:00 часа. Давай, оправяй се.
— Благодаря.
Дилейни излезе и затвори вратата.
Стив се подпря на стената и свали ципа на панталона си. Толкова силно се беше стискал, че му трябваха няколко секунди да се отпусне и цяла минута да изпразни пикочния си мехур. Затвори очи и задиша дълбоко.
Откакто беше влязъл в станцията в Пуебло, беше поразен от разликата между въздуха в подземния свят на Федерацията и този в земите на Плейнфолк. Когато беше дошъл в съзнание след падането и беше разбрал, че е пленник, не можеше да диша, без да му се повдига. От миризмата на мютите, на техните колиби и храна му се гадеше. За един месец обаче напълно се аклиматизира и сега филтрираният въздух, подаван по безброй отдушници и решетки из цялата Федерация, определено му изглеждаше застоял; от него беше извлечен целият „аромат“.
Докато си миеше ръцете, Стив се опита да си обясни причината за промяната в отношението на пазачите си. Реши, че Дилейни и Газара, първо, са от следобедната смяна. От друга страна, можеха и да са от първоначалната група и след като временно се бяха разтоварили от агресията си, почиваха преди следващите рундове. Какъвто и да беше отговорът, той нямаше намерение да проверява границите на новоустановената им дружелюбност, така че почука на вратата.
Дилейни влезе и вдигна качулката.
— Благодаря, че ми дадохте възможност да подишам — каза Стив.
— Не разбирам защо си окован в тези железа — измърмори Дилейни. — Човек с твоите връзки… Ако в Лабок има свободен вагон, пак ще я сваля да можеш да погледаш телевизия.
— Страхотно. — Стив наведе глава така, че Дилейни, който беше малко нисичък, да може да му сложи качулката, без да се налага да се качва на тоалетната чиния. „Значи това било“ — помисли си Стив, когато тъмнината го обгърна. Неговите пазачи бяха разбрали, че той и началникът на военната полиция са роднини, и му се докарваха, в случай че бъде оправдан и бъде върнат на служба. „Хитрец си ти, Дилейни. Ще те потърся. Ти можеш да ми помогнеш да намеря онези шестимата, които ме влачиха по площадката…“
Дилейни бе разочарован, когато на Рийгън вагонът не се изпразни. Стив не съжаляваше, че няма да гледа телевизия, и отказа да слуша звуковия съпровод със слушалки, каквито се предоставяха на пътниците.
— Има хора — дипломатично обясни отказа си той. — Не искам да си навлечете неприятности.
Истината беше малко по-различна. И преди да излезе на повърхността и да открие света на Плейнфолк Стив не беше пристрастен към телевизията на Федерацията. Освен професионалния и архивните канали програмите бяха така бедни, както и въздухът, който се подаваше на зомбитата на нива А; по-голямата част бяха песни за синьото небе, изпълнявани от бардове — умопомрачаващи патриотични глупости.
За Стив обратът започна някъде, когато беше на шест или седем години и неспособността да преглъща тази скучна диета нарастваше с възрастта. Роз, която беше две години по-малка от него, му призна, че има подобни проблеми, и споделеното отвращение ги караше да вярват, че са различни — и по-добри. Тази вяра в тяхното различие от останалите стана
