Читать «Жетварят» онлайн - страница 94

Гроздан беше влязъл в къщи. Като се увери, че никой не го вижда, той извади един плосък и кръгъл вързоп, грижливо скътан в голямата му торба. Без да го открива, той само го огледа, увери се, че нищо не е повредено, отвори сандъка и го тури в него. Някакво особено благоговение имаше в движенията му и една странна усмивка стоеше на устните му. В тая минута някой го повика отвън. Гроздан излезе. Беше дошъл и Монката. И той наедно с Петра и Добри гледаше воловете.

— Хубави са, много хубави — говореше той. — Нека да са живи.

С окото на опитен и вещ познавач той ги оглеждаше, определи безпогрешно възрастта им, откри сума добри качества у тях. И радваше се повече от всички.

Още преди да иде в града, Гроздан беше предложил на Монката да се сдружат и да работят занапред наедно. С единия чифт волове, които той щеше да купи, и с двата коня на Монката можеше да се кара един малък плуг. А това стигаше и на двамата. Добър и сговорчив, Монката беше се съгласил на драго сърце, макар в душата си и да разделяше съмнението на всички, че Гроздан не тъй лесно ще се отучи от предишния си живот и ще заработи.

— Е, Монка, стоиш ли си на приказката? — обърна се към него Гроздан и го отведе настрана. — От днес нататък ний вече сме съдружници с тебе. Трябва да започнем.

— Да приберем жетвата, ще почнем — съгласи се Монката.

— Не, отсега още.

— Как отсега?

— Аз нямам сято — поясни Гроздан, — нямам и друга работа. Дето ще отида да работя на хората, и тъй ще сме наедно, да приберем твоето. Ще го поженем, ще го овършем. То си е твое, разбира се. Колкото за лесно е. Ще се спогодим.

— Че ний много скоро ще свършим тогаз — каза Монката. — Ще ме караш да те уча да вадим и камъни.

— И то може. Скланяш ли да направим тъй — наедно да поженем и овършем твоето?

— Право ли говориш?

— Право, разбира се.

— Дай си ръката тогаз! — радостно извика Монката. — Ще го приберем. Храната ми не е много, но е добра, слава богу. Ще има и за мене, ще има и за тебе. Лесно е, ще се спогодим.

— Е, тогаз? През горната неделя, в сряда или в петък?

— Каква ти сряда, какъв ти петък! Аз вчера пак ги обиколих. Ичимикът е готов. В понеделник трябва да се коси.

— Още по-хубаво тогаз — каза Гроздан. — Аз съм готов.

Двамата приятели поприказваха още и се разделиха.

Късно вечерта, когато Петра беше излязла някъде из махлата, а Добри, наедно с други деца от селото, беше отишъл да пасе воловете, Гроздан отвори сандъка, извади плоския и кръгъл вързоп, който беше оставил по-рано, тури го под мишницата си и излезе. Предпазливо, като гледаше да не го види някой, той тръгна покрай селото, стигна долната махла и влезе в къщата на поп Стефана. Там той се бави доста дълго време.

——————————————————————————————————————————————————

Последният неделен ден преди жетва всякога се празнува в селата по-весело и по-тържествено. Това е последният празник, когато може да се отиде на черква, а надвечер да стане хоро. След това започва вече жетвата, селото утихва, хората работят и нощуват в полето. Тоя ден имаше много богомолци в черква. Всички не малко бяха изненадани, като видяха промяната, която беше станала с иконата. Наместо откраднатия венец за който ходеха толкоз чудновати слухове, стоеше нов и по-хубав от предишния. Лицето на иконата беше изчистено и зловещите кървави петна липсваха, ярко блещяха узрелите ниви, като че тая позлата идеше и нахлуваше из полето, очите на Исуса гледаха кротко, ръката благославяше. И всички, изпълнени с радостта и очакванията на настъпващата жетва, гледаха чудното изображение с още по-голямо упование и с по-голяма любов. Имаше доста любопитни, които искаха да узнаят името на оня, който беше подарил новия венец. От поп Доча те не можаха да научат нищо. Попитаха поп Стефана. Старият свещеник подигна замислените си и тъгуващи очи и каза: „Истинското благодеяние се върши скрито. Когато едната ръка дава нещо, другата не трябва да знае.“