Читать «Жетварят» онлайн - страница 92

— Добре съм — глухо отвърна старецът. — Добре съм сега, слава богу. Ама туй… много съм слаб…

Той говореше с мъка и след всяка дума си почиваше.

— Слаб съм. Ни ръце, ни крака държат. Съсипа ме таз болест.

— Е, нищо. Нали си я прекарал, ще закрепнеш.

— И аз тъй викам. Ама казвам ти я — тежка болест беше, тежка.

— Ти май много полежа.

— Четирисет дни, тъкмо четирисет. Огън, глава, огън, глава. Туй сън, туй хляб — нищо, нищо! Умрял бях аз, ама имало дни. Господ не иска още да ме прибере. Пък кой знай, ако не беше дядо поп. Той ме спаси, той ме гледа. Близък ми е, ама всеки не го направя. Слушаш ли, Гроздане! Като поп Стефана рядко има хора! Колко е добър! Ще те разтуши, ще те посъветва…

Нещо задуши гласа на дяда Недка. Той се разплака. Откакто беше се разболял, той спечели някаква болезнена чувствителност. За каквото и да заговореше, лесно се увличаше, трогваше се и заплакваше.

— Няма, няма таквиз хора! — завърши той и отри очи с ръкава си.

— Право е. Добър е дядо поп — каза Гроздан. — И аз него търся. Не е ли в къщи?

— Кого, попа ли търсиш?

— Него. Трябва ми много.

— В къщи го оставих. Щеше да отива в черква. Иди, иди, ще го свариш.

— Не бързам толкоз. Щом ще ходи на черква, ще го намеря там.

— То и аз трябва да ида — каза дядо Недко. — Ходих вчера, но пак искам да отида. Ходят всички. И какво не приказват сега за иконата.

— Знам. Приказват. Кое е лъжа, кое е истина, не можеш разбра.

Дядо Недко изведнъж трепна, някакво вдъхновение проясни лицето му.

— Всичко е възможно, Гроздане! — тайнствено и ниско заговори той. — Всичко. Мене ако питаш — аз вярвам. Вярвам, вярвам!

Отново дядо Недко разказа как беше написал иконата си и видението, което беше имал. Вълнението му растеше и неволно преминаваше и у Гроздана.

— Видях го — говореше той. — Видях го тъй, както виждам тебе. Колко беше благ! Колко беше кротък! И как ме гледаше. Той — утешителят, милостивият…

Дядо Недко пак се разплака. Гроздан слушаше унесено. Ясно изпъкна пред него иконата тъй, както беше я видял в оная страшна нощ. Видението, за което говореше дядо Недко, беше собствено негово видение В тая минута. Той се вълнуваше сам и тъй силно, че ако дядо Недко беше по-досетлив, щеше да го забележи.

През двора минаваше поп Стефан. Той отвори вратника и пое улицата към черква. Загледан пред себе си, той не забеляза Гроздана и дяда Недка.

— Ей го дядо поп — каза Гроздан. — Аз ще го настигна.

— Иди, иди! — напъти го и дядо Недко. — Там отива той, в черква.

Те се разделиха. Гроздан забърза, влезе в улицата, из която беше тръгнал поп Стефан, но като го съзря намали крачките си, остави го да върви пред него и не го изпущаше из очи. Понякога той забързваше, но отново намаляваше крачките си. Виждаше се ясно, че той ту се решаваше на нещо, ту се разколебаваше. Но когато поп Стефан влизаше в черковните порти, Гроздан му се обади. Както беше стъпил й прага, поп Стефан се обърна, видя Гроздана и без иска, се сепна някак, но се съвзе и наведе очи, за да чуе по-добре онова, което Гроздан, като сне шапката си, ниско му прошепна. Учудване, но и някаква блага кротост се изписа върху лицето на стария свещеник. Той остави Гроздана да мине напред, а след него и той влезе в черквата.