Читать «Жетварят» онлайн - страница 88

Глава 22

Минаха се една-две седмици. След проливния дъжд, който падна през нощта, когато стана обирът в черквата, отново се повърнаха горещините, по-тежки и по-задушни, отколкото преди. Но никой не се оплакваше от тях. „Времето му е, говореха, нека е горещо, хляб се пече сега.“ Хлябът — това бяха храните, които зрееха вече. И наистина, гъсти, сочни и зелени доскоро, каквото беше и цялото поле, те почнаха постепенно и незабелязано да побледняват и да се изпъстрят с по-големи и по-големи жълти петна. Рядко пробягваха светли и буйни талази по тях. Неподвижен и нажежен, въздухът лъкатушно трептеше и от небето сякаш се струеше жар. Притихнали, с наведени към земята класове, оредели, със сбита и суха земя между стъблата им, нивите глъхнеха в някаква страстна умора, жадни сега за слънце тъй, както по-рано бяха жадни за влага. През тия дни в полето стоеше най-дълбока и безмълвна тишина. Като че никакъв звук, никаква песен дори не трябваше да смути великото тайнство, което се извършваше. В най-голямата жега по пладне чуваше се да пищи само жетварят — пронизителни и остри звуци, които сякаш излизаха от нагорещена желязна струна. Целият простор тлееше и гореше като една огромна пещ. Непрекъснато един след други прозвучаваха и замлъкваха тия металически ноти. Човек неволно помисляше, че в нетърпимата топлина навред из полето невидими ковачи неуморно работят, бързат, коват. Суровият злак на нивите незабелязано се превръщаше в чисто злато.

Никога хората не дигаха тъй често очите си към небето, както сега. Те се радваха, когато времето беше хубаво и ясно, с безпокойство следяха всеки тъмен облак, който се изправяше някъде на хоризонта, ако е дъжд — добре, но ако е град? И страшният облак се забравяше чак надвечер, когато, отминал надалеч, пращаше последните си и безвредни светкавици. Посоката на вятъра също тъй грижливо се следеше. Защото тъкмо по това време се появяваше черният вятър, истински безмилостен бич за храните. Той иде от югозапад, горещ е и задушен, носи отровния дъх на южните пустини, изгаря всяка зеленина, изсмуква и суши всеки жизнен сок. Зърното, още млечно тогава, се свива, узрява преждевременно, остава леко и почти празно. Тоя вятър най-много плашеше селяните. Но тая година той не се появи. Напротив, всеки ден от пладне насетне почваше да духа морският вятър, а той е влажен и приятен. От него, като от някоя невидима манна, зърното се налива, наедрява и натежава. В такива години житото, поженато малко по-рано и овърхано, дава ненагледен плод: едри като дренки зърна, червени и тежки като злато.

Хората обръщат очите си към небето и търсят бога както в дните на големи изпитания и злочестина, тъй също и през дните, когато едно голямо благополучие изглежда вероятно и близко. Така беше и в Люляково. В надеждите и в радостта си за голямото плодородие никой не искаше да прогневи бога, напротив — упованието и вярата в него бяха по-силни, откогато и да било. Събитията, които напоследък се случиха, продължаваха да вълнуват още селото. И докато, от една страна, легендата около чудотворната икона добиваше пълна правдоподобност, и то в тоя вид, който получи най-подир, от друга страна пък, ходеше и друга мълва, настойчива, страшна. Говореха, че в черквата не чудо беше станало, а голямо и непростимо престъпление. Човекът, който беше го извършил, остана неоткрит и затова наказанието щеше да падне върху цялото село: в деня, когато нивите узреят и бъдат готови за жетва, огън ще ги обхване от четирите краища и те ще изгорят до сламка. Тая мълва навяваше отчаяние и страх на всяко сърце. Тя се разпространяваше най-вече от баба Ангелина, чийто суеверен екстаз и человеконенавистничество се обръщаха вече на лудост. Напразно Нейко я увещава, заплашва и моли. Вещицата оставаше непреклонна и с изсъхнало от злина лице, с хлътнали очи, запалени от зловещ някакъв огън, продължаваше да реди страшните си прокоби. Някои вярваха, някои — не. Но всички обръщаха очите си към небето и чакаха пощада от него. Никога в черква не беше имало толкова богомолци, както сега. Даровете и подаянията към новата икона следваха непрекъснато и щедро, както по-рано.