Читать «Жетварят» онлайн - страница 87

На третия ден от разболяването си Вълчан се помина. В Люляково вече знаеха — а това разказваше в кръчмата сам Рамаданов, като човек, присъствувал на самото място и видял всичко с очите си, — че в предсмъртния си час Вълчан повикал синовете си, казал им, че им оставя имота си и им дава благословията си, но искал от тях, правят що правят, да прекратят съдбата си с Гроздана и да му повърнат нивите. „Те са негови, казал той. Аз нямах право да му ги взема и бог ме наказа.“ Синовете му не се съгласявали и искали да му отвърнат нещо, но той ги заплашил, че ще ги прокълне, преди да затвори очите си. Тогаз те склонили и дали дума. Болките на Вълчана престанали, той се успокоил, приел светото причастие и умрял. Още с по-големи подробности и преувеличения, като всяка голяма новина, тоя слух обхождаше сега селото. Виновността на Гроздана се изгуби и заличи. Никой дори и не помисляше за това.

Нечаканата смърт на Вълчана като че беше изкуплението на всичките му грехове. Към него се повърна пак разположението на хората, примесено със състрадание и прошка. Той беше все пак един от първите хора в селото, заговориха за добрините, които беше правил, изтъкваха заслугите му към дружеството. Поп Дочо се погрижи да се направи най-тържествено погребение на покойния. В черквата дойдоха много хора. Когато положиха покойника там и почна опелото, не без трепет всички поглеждаха към иконостаса. Посред запалените свещи, обкичени с многобройни дарове, стоеше чудотворната икона на Исуса. Вместо златния венец — драскотини от ножа обграждаха лицето му, на бледното му чело се тъмнееха капките кръв. Но очите гледаха кротко, благославяха и прощаваха. И сега пристъпваха там жени, запалваха свещи, оставяха по нещо и в дълбоки и смирени поклони привеждаха се към земята. Никой не се учуди, когато видя там и Петра. Пребрадена в черно, бледа и хубава, съсредоточена в себе си и замислена, тя запали свещ, простря платно, което — много жени успяха да забележат това — беше по-дълго от всички други, след това направи дълбок поклон, коленичи и остана тъй, като примряла, с опряно в каменните плочи чело. Появи се след нея и Гроздан. Той сякаш не забелязваше присъствието на никого. Запали свещ и с устремени в иконата очи, където между провесените бели платна се жълтееше полето на узрелите ниви и сред тях — умореното лице на Исуса, прекръсти се бавно, спокойно, все тъй спретнат, висок и строен, какъвто си беше. Той се обърна и ако общоприетият обичай не искаше да се пази тържествено и скръбно приличие, мнозина може би щяха да забележат и да пришепнат на съседите си, че очите му изглеждаха влажни, а лицето му — разстроено и пребледняло.