Читать «Жетварят» онлайн - страница 5

— Мирно — извика пак Гроздан. — Где е гайдата? Ганьо! Къде си се запилял? Тука!

С гайда под мишница, Ганю послушно застана пред Гроздана.

— Свири — викна му той. — Транкалоята! Монка, ставай!

Глава 2

С един-два дъха исполинските гърди на Ганя надуха меха и гайдата писна. Монката излезе сред кръчмата. Раздърпаха столове и маси, за да му открият мегдан. Но той не заигра веднага. Правеше само бавни кръгове, подемаше такта, подстягаше пояса си, наместяше по-добре калпака си. Готвеше се. Разговорите в кръчмата затихнаха, чашите се сложиха на масите недопити, развеселени и жадни погледи се устремиха отвсякъде. Знаеха добре всички как Монката играе. Но той все още не започваше истинската. Правеше същите тия лениви кръгове, уморителни и досадни вече. Изведнъж той трепна, като че подхвърлен от пружина, провикна се високо и късо, опна ръце и заситни…

Приведен и загледан към земята, той пристъпваше в такта на мелодията, отсечено и леко, завъртваше се изведнъж и, като туряше ръцете си на кръста, чевръсто и лудо заситняваше на едно място, после с къси и страстни викове ту приклякваше, ту се подигаше със светкавична бързина. И всички тия движения, повтаряха ли се редовно, или пък изненадваха с разнообразието си, бяха всякога отмерени, плавни, красиви и силни. Капчици пот заблещяха по челото на Монката. Но той не знаеше умора, не спираше и само подвикваше на Ганя:

— Ситно! Ситно!

Никой не можеше равнодушно да гледа тая игра. Мелодията беше еднообразна, но бърза, игрива, весела. Лицата се проясняваха, очите загоряваха. Пред неудържимата съблазън на лудешкия ритъм заигра и най-малката фибра у тия корави и силни хора. Провикваха се, удряха по масите, пляскаха с ръце. Някой изскочи навън и револверни гърмежи проечаха един след друг в нощта. Чумакът, който не забравяше, че Монката играеше транкалоята само по негово желание, беше станал на крака и се мъчеше да му подражава от мястото си. Други се провираха между масите и се готвеха да играят с Монката, но веднага спряха някак засрамени: Гроздан вече играеше срещу каменаря. По-добра двойка не можеше и да се намери. И Гроздан играеше хубаво, малко по-въздържано и по-тежко от Монката, но затуй пък мъжествена сила и красота имаше в цялата му фигура, напета и стройна.

Изглеждаше, че те почнаха да се надиграват. Никой не искаше да покаже умората си и да се признае за победен. Гайдата редеше ситно-ситно, играта ставаше буйна, неудържима, лудешки весела. Възторгът и опиянението у зрителите надмина всяка граница. Не се провикваха вече, а просто ревяха и виеха като луди, грабеха чаши от масата, грабеха цели шишета, още пълни с вино, запращаха ги далеч пред себе си и ги разбиваха на хиляди парчета. Най-после Гроздан изведнъж спря, отпусна ръце и, като дишаше тежко, изпотен и зачервен, тръгна към мястото си. Спря и Монката, гайдата изпусна още няколко пискливи звука и замлъкна.

Умората не беше само у играчите. Тя беше обща.