Читать «Жетварят» онлайн - страница 3

от Русчука приишли!

Железница построили

от Ямбола до Бургас

И децата в Люляково знаеха тая песен на Йордана и нейния чудноват език, ни руски, ни български. Нещо повече от първия куплет той не прибавяше, защото може би и не знаеше, но него той си го повтаряше безкрай, без да му омръзне. Тя беше любимата му песен и в нея бяха най-хубавите му спомени, защото като млад той беше служил в една пионерна дружина и наистина беше взел участие в постройката на тъй юнашки възпяната линия.

Чумакът хареса песента на ковача. Бог знае дали той разбра нещо, пък и нямаше какво да разбира. Но тъй пламенни бяха ръкомаханията на ковача, такъв огън имаше в очите му — два въглена на черното му лице, — че коравата душа на овчаря се раздвижи и трепна. Той стовари юмрука си на масата и се провикна с тоя оглушителен вик, с който събираше кучетата си в къра. Неудържимо веселие пламна в очите му. После, възгордян, че поне сега неговите желания се слушат и изпълняват, той перна Тачката през устата, накара го да млъкне и да престане да вие като вълк и задърпа Монката.

— Монка, ставай! — зарева той. — Ставай! Транкалоята искам. Хайде! Транкалоята!

Транкалоята — кой знае отгде идеше това име — беше един румънски танец. Тукашните селяни бяха повечето бабадашки българи, пришълци откъм балтите и езерата на Дунава, където бяха живели сред най-различни народности: казаци, немци, румъни. От тях те бяха заели много игри и песни. Транкалоята беше особено жива и весела игра. Чумакът имаше голяма слабост към нея, а пък и Монката я играеше хубаво. Но сега той като че искаше да му се молят, правеше си спокойно цигара и само се подсмиваше. Чумакът изгуби търпение, ядоса се и тъй силно го дръпна, че насмалко щеше да го събори от стола му. Масата се разлюля, чашите изпопадаха и се разляха. Гроздан прекъсна разговора си с учителя и се обърна. Погледът само, който той хвърли върху компанията, накара всички да замлъкнат. Те се спотаиха някак виновно, гледаха го и чакаха да видят какво ще каже.

— Мирно! — извика Гроздан. — Чумак, какво си полудял!

— Да играе! Транкалоята искам, пък какво… Ставай де, Монка!

— Потрай — сопна му се още по-твърдо Гроздан. — Ще играе. Мирувай сега, чу ли?

Чумакът още дърпаше Монката, но пред строгия поглед на Гроздана тежките му лапи се отпуснаха, той поклати глава и се усмихна.

Гроздан се обърна и продължи отново разговора си. Той беше трийсет, трийсет и пет годишен, възтънък и висок, с приятно мургаво лице, с черни мустачки и живи очи, които гледаха умно, уверено, дръзко дори. Облечен беше по-бедно, но всичко у него изглеждаше напето и хубаво: и черният му калпак, изшилен на върха и килнат малко назад, за да се вижда перчемът му, и късата аба, и широките черни потури, разкопчани долу, с разпуснати на две страни пачи. На едното му ухо имаше малка сребърна обеца. Нещо кораво и властно имаше в цялата му фигура, явно беше, че у тоя човек голямата физическа сила е съединена и с голяма смелост, че пътят от думите до делата за него е много къс. Все пак личеше у него и една разумна и спокойна воля, която умееше да го въздържа и обуздава.