Читать «Дълго потискана страст» онлайн - страница 156

— Putita! — бе дръзнал да я нарече „малка уличница“! Дъхът й секна от подобно безсрамие! Стояха там, в средата на помещението, като двама артисти на осветената от прожектори сцена, под бдителните погледи на публиката, която следеше всяко тяхно движение и мимика.

— Кажете, че ми прощавате! — помоли я той, наслаждавайки се до край на ролята си. — Ако след чая ви покажа конюшните и новите си коне… ще помогне ли това? А ако това може да върне усмивката на устните ви, госпожице Морган, обещавам след вечеря да ви покажа прочутата ни лунна градина!

„Дявол го взел — гневно мислеше Лора, — успя да обърне играта в своя полза!“ Тя се отърси от смущението си и рече подигравателно:

— Но, Трент, с вас се познаваме толкова отдавна… най-малкото от времето, когато още бях дете — тя чу приглушения смях на Франко, но не му обърна внимание, а продължи с непроменен глас: — Във всеки случай няма нищо за прощаване! Наистина не исках пред всичките ви гости да се държа като някое разглезено дете… и да ви откъсвам от тях. Сега е мой ред да ви помоля за прошка. — С рязко движение тя се освободи от хватката му и добави с по-тих глас: — Мисля, че сега сме квит!

— Не мисля така… още не! — шепнешком отвърна той, наблюдавайки я с усмивка, която бе не по-малко изкуствена от нейната.

Разбира се, всички присъстващи бяха наблюдавали разигралата се помежду им сцена, ако и да водеха нервен разговор, правейки се, че не забелязват размяната на удари между Лора и домакина им. Лорд Антъни почеса гъстия си бакенбард, а сестра му, която с усилие се сдържаше да не избухне в смях, му обясни, че намирала държанието на Лора за възхитително. Граф Д’Арланжан, който седеше до госпожа Евелин, се обърна към нея и сподели с усмивка на посветен:

— Тогава всичко това е било просто едно представление? В такъв случай съм на мнение, че те и двамата изиграха ролите си отлично, въпреки че не мисля, че всеки от присъстващите ще… как да се изразя, ще прояви такова разбиране! — При тези думи погледът му многозначително се насочи към Сабина, която с пламнали страни шепнеше нещо на ухото на брат си. Макар и външно развеселен, Мишел Реми бе решен да се откаже от усилията си. Той, който познаваше достатъчно добре Жинет, бе наясно, че дъщеря й прекалено прилича на майка си, за да му е по вкуса. „Но — рече си той, обръщайки се към госпожа Евелин, за да й зададе някакъв въпрос, — все пак ми остават още три дена в това чудесно имение, през които мога да е позабавлявам заедно с останалите гости!“ А кой бе в състояние да каже какво можеше да се случи междувременно?

— Хм… хм… тази малка лисичка! — шепнеше лейди Хонория, която бе наблюдавала дуела между Лора и Трент заедно с лейди Маргарет. — Предупредих я да избягва каквито и да било опасни игрички, а още по-малко с опасни мъже! Но допускам, че младежта трябва да научи всичко от собствен опит. Наистина мисля, че двамата имат много общо помежду си!

— Не мисля, че за тях това е само някаква игра — замислено отвърна лейди Маргарет. — Струва ми се, че нещата са станали доста по-сериозни, отколкото предполагат дори те самите.