Читать «Огненият легион» онлайн - страница 28

— Здравей! А ти защо си тук? — подозрително попитах аз.

— Ами аз работя в лабораторията. Скоро защитих дисертация по конструиране на артефакти и затова ме изпратиха тук, да помагам в изследването на артефактите на нисшите вампири.

„Колко радост има в гласа му — недоволно помислих аз. — Добре е, когато работиш в лабораторията, а не те изследват в нея.“

— О, ето ги и нашите главни действащи лица — приближи се към нас Майстор Ревел.

Разбира се, какви ти експерименти без онези, върху които да ги провеждаш. Оставаше ми само да се надявам, че Майсторите ще ми помогнат да се справя с този проклет артефакт и да си върна способностите, че в момента се чувствах като последния инвалид.

— Така — Майстор Ревел хвана Наив за раменете и го побутна към Ник. — Ти и този млад човек веднага отивате в другия отдел, където се занимават с изследване на артефактите на нисшите вампири. А ти — той премести погледа си върху мен — идваш с мен.

Независимо от добродушния тон на Майстора, по гърба ми пробяга цял табун от добрите стари мравчици. Въпреки това аз послушно последвах шефа на службата за сигурност на Академията — така или иначе нямаше къде да се дяна.

— Как мина пътешествието ви? — попита ме Майстор Ревел, когато излязохме от залата.

— Пътешествие? — въпросително повторих аз, правейки се на глупак.

— В земите на вампирите. Доколкото разбрах, все пак си убил ухапалия те вампир?

Откъде такава осведоменост?! Единственият, на когото разказахме за нашето пътешествие, освен близките ми приятели, беше Шинс, но той просто не би успял да предаде цялата информация. Значи някой от нашите се е разприказвал. Само не е ясно кой и на кого.

— Не съм убиец — неохотно отвърнах аз. — Велхеор го уби.

Минахме по коридора и се озовахме в малък кабинет — точно копие на онзи, в който разговаряхме в Академията. За момент дори ми се стори, че по някакъв начин сме се пренесли там, твърде невероятна беше тяхната прилика — същата маса, същите рафтове, дори купчината документи на масата изглеждаха много познато.

— А какво стана после? — попита Майстор Ревел, след като седна зад бюрото си и любезно ми кимна към стола пред него. — Способностите към Занаята така и не се върнаха?

Хм, ако възнамерявах да не му разказвам за артефакта, такова обяснение би било приемливо, но удивително осведоменият Майстор сигурно вече беше чул за новите ми способности към некромантията. Оставаше само да му разкажа откъде са се появили.

— Не напълно. В земите на вампирите в ръцете ми попадна един древен артефакт. Череп — поставих на бюрото причината за моите беди. — Той има удивителни способности за съживяване на мъртъвци, само че взема и съответната цена…

Разказах на Майстора всичко, което знаех за артефакта. За източник на информацията за черепа решихме да набедим Велхеор. На вампира сигурно му е все едно, а бих предпочел да запазя в тайна съществуването на Великата библиотека.

— И ти си сигурен, че най-скъпото в живота ти е именно способността ти към Занаята?

— Ако трябва да съм честен, не напълно — признах аз. — Но нямам други идеи. Не разбираме толкова добре древните артефакти.