Читать «Огненият легион» онлайн - страница 269

Тук вече всички се засмяхме, дори Ромиус си позволи лека усмивка.

Сменихме военната униформа с обикновени ливреи, затова не се откроявахме в тълпата, ако, разбира се, забравим за вървящия до мен скелет. Не трябва да пренебрегваме и Наив, който носеше ливрея на Майстор с маска и ръкавици, защитаващи го от слънчевите лъчи.

По пътя чичо все пак се смили над Наив и всички се отбихме до пазара, където си взехме по пирожка. Познавайки обиграността на леля в дворцовите интриги, не бих се изненадал, ако забрави да ни нахрани. Затова пък със сигурност нямаше да забрави да покани най-добрия фризьор в столицата.

Пред входа на къщата Алиса ме задържа и шепнешком попита:

— Ще й кажеш ли?

— Е, все някога ще й кажа — отвърнах уклончиво. — В подходящия момент.

Помнейки реакцията на леля на невинната шега за сватбата, не бързах да й съобщавам, че вампирката от дневния клан ще става част от нашето семейство. Подобна новина щеше да доведе или до инфаркт за леля, или до сериозни травми за мен.

— Можеш да не бързаш — намигна тя. — Нали сам каза, че имаме цял живот пред нас. Не бих искала леля ти да ни го развали само защото си избрал неподходящ момент да й съобщиш новината.

В къщата цареше истински хаос: навсякъде сновяха безброй смътно познати ми роднини, прислужнички и шивачи. Леля, облечена както винаги безупречно, със строга и идеално висока прическа, дирижираше цялата тази лудница.

— Най-накрая! — посрещна ни тя и изгледа неодобрително кокаления вълк. — Какво е това?

— Опитоменият ми нежив — охотно отговорих аз.

— В килера — сухо каза леля Елиза. — Не искам да плаши хората — тя премести погледа си към моите приятели. — Алиса, я по-бързо при онази жена да ти направи прическа. Останалите — при високия мъж, той ще оправи тези гнезда на главите ви.

„Е, аз също се радвам да те видя — помислих си с насмешка. — Много съм добре, благодаря, че попита, лельо.“

— Зак, Ромиус, елате с мен — заповяда леля.

Тя ни поведе към кабинета си, затвори плътно вратата и започнал да разпитва:

— Ромиус, как мина с Митис?

— Вече ти написах всичко в писмото — сви рамене чичо. — Поговорихме си много мило, той призна поражението си и обеща да гласува за когото му кажем. Разбира се, в замяна на това, че няма да огласяваме намерените улики.

— А може ли да е лъгал?

— Изглеждаше напълно сериозен — леко изненадано, сякаш и той самият не можеше да си повярва, каза Ромиус. — Но като че ли не се чувстваше много добре — през цялото време се мръщеше и потръпваше странно.

Тук вече не можах да сдържа прихването си и моментално се оказах под прицела на два подозрителни погледа.

— Знаеш ли нещо за това?

— О, знам много неща — отговорих честно. — Но ако започна да ви ги разказвам, до двореца ще стигнем след седмица. Просто приемете, че не лъже.

— Ще трябва сериозно да си поговорим — размаха ми пръст Ромиус.

— Тримата — допълни леля. — Зак, а как все пак спаси пленниците от Шатерския халифат? Чух, че Майстор Ревел дори се кани да те предлага за награда.

— Аз не бях сам — отбелязах смутено.