Читать «Огненият легион» онлайн - страница 268

Алиса като по чудо успя да вземе душ за краткото време, за което ние с Чез се михме и подбутвахме Наив, така че почти не закъсняхме. За кратко се зачудих удачно ли е да вземам кокаления вълк, но в крайна сметка реших да не го оставям във форта. Не се знаеше какво може да се случи в столицата, по-добре Велик да ходи с мен за всеки случай. А и честно казано, той изглеждаше наистина страхотно.

Ромиус насмешливо коментира появата ни при телепортите:

— А Ейнджъл тръгна за столицата още преди половин час. Ето кой наистина е загрижен за репутацията на семейството си.

— За разлика от мен може да си има причини да бърза — усмихнах се аз. — Дали татенцето му няма проблеми със здравето?

— А ти откъде знаеш? — рязко се обърна чичо.

— Интуиция — отвърнах уклончиво. — Не закъсняваме ли вече?

Разбира се, бях решил да разкажа на чичо за сблъсъка ни с Митис, но в друга обстановка и при достатъчно свободно време.

— Наистина — съгласи се Ромиус, вземайки се бързо в ръце. — Тръгваме.

— Стоп, нека аз да съм първи! — мина пред мен Чез. — Долу дискриминацията!

И доволната му физиономия изчезна в блясъка на телепорта.

— За каква дискриминация говори? — озадачи се чичо.

— Ами всички се стараят да ме изпратят първи — поясних аз. — Като много ценна стока.

— Излишна мнителност — махна с ръка Ромиус. — Телепортите са защитени със заклинания-предпазители. Ако има недостиг на енергия, прехвърлянето просто няма да се състои.

Напоследък не ми вървеше много с телепортациите, но този път всичко мина спокойно. Явно дори и чичо да не се беше справил с Влад, най-малко беше ограничил влиянието му в Коридора на съдбата. Или просто вече не му беше до мен? Нямаше ли в края на краищата и други Човеци на съдбата във вселената, чиято жизнена енергия би могъл да изпие? Аз ли бях единственият?

Появихме се в залата на Академията, разменихме обичайните поздрави с дежурния, който се опули в кокаления вълк, но все пак го вписа с трепереща ръка във входящия дневник, и забързахме към изхода.

Лита ни посрещна с необичайно слънчево утро и приветливо разтворени „маргаритки“ по покривите. Признавам, бях малко отвикнал от магическите номера на неикономисващата енергия столица. Но и на столицата явно й предстоеше да свикне с нещо — хора се отдръпваха от кокаления ми питомец като от чума.

— Сега всички заедно отиваме в дома на семейство Никерс — нареди чичо. — Елиза вече трябва да се е върнала и да е подготвила всичко. Чака ви сериозен инструктаж: как да се обличате, какво и на кого да говорите, на кого да се усмихвате, на чия страна дори да не поглеждате.

— Мога ли да отскоча до вкъщи? — с надежда попита Чез.

— Не — раздразнено отвърна Ромиус. — И без това имаме прекалено малко време за подготовка.

— А в двореца хранят ли? — заинтересува се Наив. — Още не сме закусвали.

Чез се разкикоти:

— След това ще разказваш на всички как си отскочил в двореца просто да закусиш.

— Не непременно в двореца — смути се Викерс младши. — Съгласен съм и на скромна закусвалня някъде в покрайнините.