Читать «Ритуал в смъртта» онлайн - страница 2

Обичаше да разказва брадати вицове, интересуваше се от спорт и имаше слабост към соеви наденички, полети с пикантен сос.

Беше изцяло предан на семейството си и навярно близките му бяха дълбоко опечалени от ненавременната му смърт. Ив беше сигурна, че всеки, който е познавал Франк Воджински, искрено го е обичал.

Беше умрял в разцвета на живота си. Този прекрасен, добродушен човек е бил сам, когато сърцето му внезапно е престанало да бие.

— По дяволите! — промълви някой.

Ив се обърна и сложи ръка на рамото на човека, който току-що беше застанал до нея.

— Съжалявам, Фийни.

Той поклати глава. Във вечно тъжните му очи с тежки клепачи се четеше неописуема мъка. Вдигна ръка и машинално разроши острата си рижа коса.

— Мисля си, че нямаше да ми е толкова мъчно, ако беше загинал, изпълнявайки служебния си дълг. Но е нелепо да умреш в люлеещия се стол, докато гледаш мача по телевизията. Не е справедливо, Далас. Та той би могъл да живее още шейсетина години.

— Така е. — Ив го прегърна през раменете и го отведе встрани.

— Той ме е обучавал. Грижеше се като баща за мен, докато бях начинаещ полицай. Винаги можех да разчитам на него. — Гласът на Фийни трепереше, очите му бяха насълзени. — През целия си живот Франк не е разочаровал и не е излъгал никого.

— Зная — промълви Ив, питайки се как да го успокои. Никога не го беше виждала в подобно състояние и се тревожеше за него.

Хвана го под ръка и го поведе сред насъбралите се опечалени. Траурната зала беше препълнена с колеги на Франк и с негови роднини. Както беше обичай в подобни случаи, сервираха кафе или по-точно някаква мътна, кафява течност, която минаваше за кафе. Младата жена напълни една чаша и я подаде на Фийни.

— Не мога да се примиря. Не мога да го преживея. — Червенокосият мъж тежко въздъхна. Беше нисък, набит човек, с вечно измачкани дрехи, който в момента дори не се опитваше да прикрие скръбта си. — Още не съм изказал съболезнованията си на Сали. Просто не мога да го сторя. Сега жена ми е с нея…

— Не се притеснявай. И аз не съм разговаряла със Сали. — Ив, която се чудеше къде да си дене ръцете, също си наля чаша кафе, което нямаше никакво намерение да изпие. — Всички са потресени от смъртта му. Не подозирах, че Франк е имал болно сърце.

— Никой не е знаел — промълви Фийни.

Без да отдръпва ръка от рамото му, тя огледа претъпканата и прекалено гореща зала. Когато техен колега загинеше при изпълнение на служебния си дълг, полицаите изпитваха гняв и правеха всичко възможно да отмъстят на убиеца. Ала когато своенравната смърт се промъкваше на пръсти и отнасяше близкия им човек, нямаше кого да обвиняват. Нито кого да накажат.

Ив знаеше, че всички присъстващи се чувстват безпомощни, защото самата тя изпитваше същото. Не можеш да вдигнеш юмрук или оръжие срещу съдбата.

Уредникът на траурната церемония, издокаран в задължителния черен костюм, имаше восъчножълто лице като на своите „клиенти“. Той обикаляше залата и изказваше съболезнованията си, ала лицето му беше безизразно. Ив си каза, че предпочита някой труп да седне в ковчега и да й се ухили, вместо да слуша баналните фрази на човека в черно. Обърна се към Фийни и предложи: